В медиите се появиха всякакви спекулации кой би могъл да е убиецът на Гейл — някой, който е искал парите й или враг на съпруга й, или пък партньор в някоя объркана сделка. Никой не допусна, че Малките сладки лъжкини са замесени в тази история.
Мисълта, че Гейл не е А. и че А. им е устроил капан в къщата й, ужасяваше Ариа — с когото и да си имаха работа, той беше адски умен и жесток. А те все още не знаеха какво се е случило с бебето на Емили. Повече никой от тях не получи есемес от А., така че може би всичко — включително бебешкият плач — беше блъф. Но поне едно хубаво нещо се беше случило: рано сутринта Ариа получи съобщение от Хана, в което пишеше, че тя най-после е успяла да открие адреса на семейството, което бе осиновило Вайълет. „Те живеят в Чеснът хил — се казваше в съобщението. — Емили иска да отиде до къщата, иска да сме с нея.“ Разбраха се да пътуват до там късно вечерта. Хана добавяше, че е взела на заем колата на Кейт — щеше да е по-добре да отидат с нещо, което не може да бъде свързано с никоя от тях. Ариа нямаше нужда от обяснения: чуждата кола означаваше по-малка вероятност А. да ги проследи. Ако той беше на свобода и нямаше проблеми с убиването на хора, те не биваше да рискуват да го отведат при Вайълет.
„Сега легнете по лице на земята в кучешка поза“, произнесе гласът в слушалките.
Ариа положи длани на килима и вирна задника си във въздуха. Разнесоха се стъпки и тя погледна нагоре. Мередит се беше облегнала на рамката на вратата и усукваше престилката около пръста си.
— Нали каза, че не си падаш по йога?
Ариа бързо се надигна и седна, хваната на местопрестъплението.
— Ами… — Тя се умълча, защото не се сещаше за подходящо оправдание.
Мередит седна на ръба на дивана и побутна пискюлите на едната от възглавниците.
— Онзи ден ми беше много приятно да поговорим за случилото се между мен и баща ти.
Устните на Ариа потрепнаха.
— Ами, да — промърмори тя, без да е сигурна, че го казва искрено.
— Никога не съм можела да разговарям с някого за това — продължи Мередит. — Давам си сметка, че ти не си правилният човек, с когото да обсъждам това, и разбирам, че сигурно не те интересува колко ми е било трудно. Но аз наистина знам, че те нараних. И искам да знаеш, че не съм го направила нарочно. Нямах намерение да разбивам семейството ти. Всеки ден се измъчвам заради това.
— Помисли си аз как съм се чувствала — отвърна ядосано Ариа. — Мислех си, че ако издам тайната, ще съсипя семейството си. Но освен това смятах, че предавам майка си, като не й казвам.
— Знам — отвърна искрено Мередит. — Съжалявам и заради това. Но сега, след като си поговорихме откровено, не се ли чувстваш по-добре?
Ариа изви гръб и погледна нагоре към дървения медальон, който висеше от тавана.
— Беше ужасно. Очакването да бъдеш разкрита е по-лошо от това всички да знаят истината. Като че ли накрая наистина се почувствах по-добре.
Мередит завъртя халката около пръста си.
— Мога ли да те попитам нещо? Защо ме разпитваше за всичко това? Защото ти беше любопитно, или защото имаш свои тайни? Нещо, което не искаш да кажеш на никого?
Ариа рязко завъртя глава, уплашена, че А. може да е изпратил есемес на Мередит, в който да й е разказал всичко. Но тя я гледаше невинно — дори загрижено. Сякаш наистина я интересуваше какво става с Ариа. За миг момичето я почувства като… е, не точно като майка, но като част от семейството.
— Нещо такова — промърмори тихо тя.
— Добре ли си?
Ариа сви рамене, без да отговаря.
Мередит въздъхна и я докосна по коляното.
— Наистина съжалявам. Тайните могат жива да те изядат. Те съсипват душата. Винаги е по-добре да се споделят.
Ариа кимна. Искаше й се Мередит да й беше казала това преди няколко дни, вместо да философства, че пазенето на тайни понякога е най-доброто решение. „Никакви тайни повече“, беше казал Ноъл на Ариа предишната седмица. Той, разбира се, имаше пълното право да й е ядосан… тя беше скрила нещо важно от него, което той имаше правото да знае. Как очакваше да има истинска връзка с него, когато не споделяше най-интимните си чувства, онези неща, които създаваха или разделяха една двойка? Ноъл искаше точно това. Същото искаше и Ариа — с него.
Внезапно в съзнанието й се отвори врата. Тя погледна часовника си. Ноъл сигурно още не беше тръгнал за училище. С малко повече късмет щеше да успее да го хване… да се опита да оправи нещата.