Преди може би Прод и жена му не са били самотни. Нямаше как да разбере. Но никъде по света не съществуваше нещо като него, сам, освен тук, вътре в него. Значи светът го отхвърляше. Дори и семейство Прод сториха същото, като му дойде времето. И Джейни беше отхвърлена, и близначките също, така каза Джейни.
Странно, но някак си ти става по-леко, след като разбереш, че си самотен, помисли си Сам.
Първите слънчеви отблясъци вече разсейваха нощния мрак, когато стигна вкъщи. Бутна вратата с коляно и влезе. Джейни рисуваше с плюнка и кал върху стара порцеланова чиния. Близначките седяха както обикновено в една от високите ниши в скалата и си шушукаха.
Джейни скочи.
— Какво е това? Какво си донесъл?
Сам внимателно го постави на пода. Близначките се появиха от двете му страни.
— Това е бебе! — каза Джейни и вдигна очи към Сам.
— Бебе ли е?
Сам кимна. Джейни отново се вгледа.
— Най-отвратителното бебе, което някога съм виждала.
— Няма значение — каза Сам. — Дай му нещо да яде.
— Какво?
— Не знам — каза Сам. — И ти си почти бебе. Трябва да знаеш.
— Откъде го взе?
— От една ферма.
— Отвлякъл си дете! Разбираш ли?
— Какво значи отвлякъл?
— Значи да откраднеш някого. Когато открият, че бебето го няма, ще пратят тук полицай и той ще те застреля, ще те сложи на електрическия стол.
— Това ли било? — каза Сам с облекчение. — Няма кой да открие. Уредил съм всичко с единствения човек, който знае за бебето — баща му. Майката, тя е умряла, но той не знае. Мисли си, че е заминала някъде на изток, в родния си край. Още я чака. Както и да е, ти го нахрани.
Той свали якето си. Много топло държаха тук тези деца. Бебето лежеше неподвижно, с отворени мътни очи, които приличаха на копчета, и дишаше твърде шумно. Джейни стоеше до огъня и замислено съзерцаваше котлето. Най-после бръкна вътре с голяма лъжица и изцеди малко бульон в една консервена кутия.
— Мляко — каза тя, докато вършеше това. — Ще трябва да почнеш да отмъкваш по малко мляко. Бебетата ядат мляко повече и от котките.
— Добре — съгласи се Сам.
Близначките, облещили бялото на очите си, наблюдаваха как Джейни излива бульона върху безразличната уста на бебето.
— Все пак нещо влиза — обяви Джейни оптимистично.
— Да, в ушите му — каза Сам не от чувство за хумор, а защото точно това виждаше.
Джейни хвана бебето за ризката и го поизправи. При това положение бульонът започна да се излива не в ушите, а във врата му. В устата му едва ли влизаше нещо.
— А, май ще мога — неочаквано каза Джейни като че ли в отговор на някаква забележка. Близначките се изкикотиха и заподскачаха наоколо. Джейни отдръпна консервената кутия на няколко инча от лицето на бебето и се прицели с присвити очи. Бебето веднага се задави и повърна някаква течност, която без съмнение беше бульон. — И така не става, но все пак ще успея — не се отчайваше Джейни. Тя се мъчи в продължение на половин час, докато най-после бебето заспа.
Един следобед Сам наблюдава известно време бебето и близначките и побутна Джейни с големия пръст на крака си.
— Какво става там?
Тя погледна.
— Говори им.
Сам се замисли.
— Някога и аз можех да правя това — да чувам бебетата.
— Бони казва, че всички бебета могат да го правят, а и ти си бил бебе, нали? Аз не помня някога да съм можела да чувам бебета — добави тя. — Освен близначките.
— Искам да кажа — помъчи се да обясни Сам, — че аз можех да чувам бебетата, след като вече бях порасъл.
— Тогава сигурно си бил идиот — категорично заяви Джейни. — Идиотите не разбират хората, но разбират бебетата. Мистър Уидкоум, при когото живееха близначките, някога имал приятелка, която била идиот. Бони ми каза.
— Значи туй бебе е нещо като идиот — предположи Сам.
— Ами да. Бийни казва, че то е особено, нещо като сметачна машина.
— А какво е сметачна машина?
Джейни обясни, имитирайки огромното търпение, което демонстрираше учителката й от детската градина.
— Това е нещо, което ти дава верния отговор, като натиснеш разни копчета.
Сам поклати глава.
— Виж сега — опита Джейни отново, — ако имаш три цента и четири цента и пет цента и осем цента — колко цента стават всичко?
Сам безпомощно сви рамене.
— Виждаш ли? А ако имаш сметачна машина, натискаш копчето за две и копчето за три и по едно копче за всички останали, после дърпаш една ръчка и машината ти казва всичко колко имаш. Освен това тя никога не греши.
Сам бавно осмисли всичко това и кимна. После посочи към касетката от портокали, която служеше за кошче на Бебето, и към близначките, наведени над него като омагьосани.