Тя седна на брега и оправи дългата си пола. Сепна се, като видя, че глезенът й се подава, и веднага го покри, както би направила Алиша, ако беше там. Облегна се на ствола на една върба и се загледа във водата.
Беше пролет, времето на цъфтежа, когато соковете неудържимо напират в изсушените клонки, разтварят запечатаните с клей пъпки и цялата природа е устремена към красотата. Въздухът беше тежък и уханен. Той държеше устните полуотворени, караше ги да се усмихват, смело нахлуваше в гърлото и пулсираше там като второ сърце. В него имаше нещо загадъчно — беше спокоен и изпълнен с багрите на сънищата, уж всичко бе неподвижно, а се чувствуваше някакво напрежение. Как беше възможно спокойствие и напрежение да съществуват едновременно, тъй неумолимо преплетени? В това бе загадката.
През живия плет долетя пронизителна птича песен. Очите на Ивлин започнаха да смъдят, загадъчна мъгла обви гората. Тя усети движение в скута си. Погледна надолу и видя как ръцете й се устремяват една към друга и свалят ръкавиците. После голите й ръце се приближиха до шията, но не за да прикрият, а да споделят нещо. Наведе глава и ръцете й се усмихнаха една на друга под косата, прибрана в педантично строга прическа. Те напипаха четири телени копчета и бързо се спуснаха по тях. Високата яка се разхлаби и омайният въздух докосна тялото й с безмълвен вик. Дишаше, като да бе тичала. Колебливо протегна ръка и погали тревата до себе си, сякаш този безсмислен жест можеше да изрази необяснимия възторг, който напираше в нея. Но това не стана и тя се хвърли по очи върху дивия джоджен и зарида — пролетта беше непоносимо красива…
Когато това се случи, той беше в гората и несръчно къртеше кората на един изсъхнал дъб. Ръцете му застинаха неподвижни. Вдигна глава и напрегна слух да долови нещо. Усещаше напора на пролетта като животно. Но изведнъж пролетта стана нещо повече от изпълнения с надежда тежък въздух и раздвижването на новия живот в земята. Този зов беше ясно осезаем, като нечия здрава ръка, поставена на рамото му.
Надигна се внимателно, като че ли се страхуваше да не счупи нещо наоколо. Странните му очи заблестяха. И той, който никога никого не бе призовавал, нито пък откликвал на нечий зов, тръгна. Доловил нещо, той тръгна по собствена воля, а не по силата на нечия външна принуда. Без да разсъждава, той знаеше, че у него е разпукала обвивката си някаква нова потребност. Носил я бе в себе си цял живот без надежда, че някога ще може да й даде някакъв израз. Сега, като разкъса обвивката си, тази потребност прехвърли тънка нишка през бездната, която разделяше живата и независима ядка в него, от външната, полумъртва обвивка на животно. Излъчването беше насочено към човешкото у него, инструментът, с който го приемаше досега, бе долавял само неразбираемото излъчване на новородените, затова той не му обръщаше внимание. Но сега този инструмент като че ли му заговори на собствения му език.