Движеше се внимателно и бързо, внимателно и безшумно. Широкоплещест, той се промъкваше странично между брезите, ту с лявото, ту с дясното рамо напред минаваше съвсем близо до боровете, сякаш не можеше да се отклони от правата линия, която водеше към този зов. Слънцето грееше високо. Навсякъде около него гората изглеждаше еднаква: напред, вляво, вдясно, но той следваше пътя си, без да криволичи, не защото му беше познат и не защото имаше компас, а просто защото цялото му същество се бе устремило към странния зов.
Стигна неочаквано, защото сечището се намираше сред гората, нещо съвсем неочаквано. На петдесет фута от гъсто забитите метални колове почвата беше отмита от дъждовете; всички дървета са били изсечени преди много години, за да не надвисват над оградата. Малоумният се измъкна от гората и затича през голото място към гъстата ограда от железни колове. Бягайки, той протегна напред ръце, провря ги през оградата и когато мършавите му кокалести лакти се заклещиха между коловете, краката му още продължаваха да се движат, ходилата му се плъзгаха, сякаш тази нова потребност, събудила се у него, му даваше сили да мине през оградата и през непроходимите гъсталаци от зеленика отвъд нея.
Мина известно време, докато проумее, че преградата няма да се поддаде. Краката като че ли първи разбраха и престанаха да се движат, а след това и ръцете се отдръпнаха. Само очите на безжизненото му лице съвсем не искаха да се откажат. Те изгаряха от копнеж да проникнат през желязната ограда и живия плет. Той отвори уста и издаде някакъв скърцащ звук. Не можа да каже нищо, защото никога досега не се бе опитвал да говори. Този звук беше по-скоро крайна цел, отколкото средство за изразяване на нещо — като сълзите, бликнали при вълнуващо кресчендо.
Той тръгна покрай оградата странишком, сякаш неспособен да се откъсне от непрестанния зов.
Валя цял ден и цяла нощ и до обяд на другия ден, а когато слънцето отново се показа, заваля в обратна посока — от тежките бисери върху свежата, пищна зеленина рукнаха струи светлина. Някои от бисерите започнаха да се смаляват, а други се отронваха и тогава земята с мека въздишка, листата с гласа на нежната си тъкан и цветята с езика на багрите си бяха благодарни.
Ивлин седеше до прозореца, опряла лакти на перваза, а дланите, притиснали страните й, разтягаха устните в усмивка. Тихичко си тананикаше. Мелодията звучеше странно, защото Ивлин не бе учила музика, не бе и чела, нито чувала за нейното съществуване. Но беше слушала птиците и вятъра, който понякога свиреше в стряхата като на фагот, гукането и зова на малките същества в гората, която й принадлежеше, други далечни звуци, идещи отвъд живия плет. Мелодията й съдържаше всички тези звуци, излизаше без усилие от инструмент, неограничаван от никаква диатонична гама, извиваше се странно и свободно.
Дълго пя без думи. После млъкна, загледана в дъждовните капки, които се ронеха в слънчевия ден, а песента продължаваше да звучи в ушите й.
Нечий строг глас:
— Какво правиш?
Сепната, Ивлин се обърна. Зад нея стоеше Алиша със странно напрегнато лице.
— Какво правиш? — повтори тя.
Ивлин направи неопределен жест към прозореца, опита се да каже нещо.
— Е?
Ивлин отново направи същия жест.
— Там навън — каза тя. — Аз… аз…
Тя се смъкна от дивана до прозореца, изправи се в цял ръст. Лицето й гореше.
— Закопчей си яката! — каза Алиша. — Какво ти е, Ивлин? Кажи ми!
— Мъча се да… — Гласът на Ивлин беше тих и изпълнен с копнеж. Закопча яката си и ръцете й се плъзнаха към кръста. Притиснаха го здраво.
Алиша пристъпи напред и махна ръцете й.
— Не прави така. Какво… какво правеше преди малко? Говореше ли с някого?
— Да, говорех, но не с тебе, нито с татко.
— Но тук няма никой друг.
— Има — отвърна Ивлин. — Неочаквано задъхана, тя каза: — Докосни ме, Алиша!
— Да те докосна?
— Да… моля те. Само ме… — и тя протегна ръце. Алиша се отдръпна назад.
— Така не се прави — каза Алиша внимателно, мъчейки се да преодолее шока. — Кажи какво ти е, Ивлин? Не ти ли е добре?
— Да — каза Ивлин. — Не… Не зная. — Тя се обърна към прозореца. — Не вали. Тук е мрачно. Навън е толкова слънчево, толкова… Искам слънцето да ме облива, цялата, да усещам топлината му.