— Какво означава това? — попита тя, като ни изгледа хладно.
— Къде е Бебето? — викнах аз.
— Джерард, не е нужно да крещиш.
Джейни беше кротко дете, но сега каза, и то така, че да настръхнеш от ужас:
— По-добре ни кажете къде е, мис Кю.
Изведнъж мис Кю свали каменната маска от лицето си и протегна ръце към нас.
— Съжалявам, деца — каза тя. — Наистина много съжалявам. Но аз направих, което беше най-доброто. Изпратих бебето да живее с други деца като него. То никога нямаше да бъде щастливо тук, при нас. Вие знаете това.
— Никога не е казвало, че не е щастливо — възрази Джейни.
— Като че ли можеше да говори, горкото! — изсмя се някак неестествено мис Кю.
— По-добре веднага го върни — казах аз. — Не си даваш сметка с к’во си играеш. Казах ти, че никога не бива да се разделяме.
Тя вече започваше да побеснява, но все още успяваше да се владее:
— Ще се опитам да ти обясня, драги. Ти и Джейни, и дори близначките сте нормални здрави деца и като пораснете ще станете хубави мъже и жени. Но горкото Бебе… то е различно. То няма да порасне, никога няма да върви и да играе като другите деца.
— Това няма никакво значение — каза Джейни. — Нямаше защо да го махате оттук.
— Най-добре ще е да го върнеш, и то веднага! — заявих аз.
Тя кипна.
— Доколкото си спомням, освен многото други неща, съм ви учила и да не заповядвате на по-възрастните. А сега вървете да се облечете за закуска и вече никога няма да споменаваме за това.
— Мис Кю — започнах аз, стараейки се да бъда колкото може по-спокоен, — ти все едно ще го върнеш, но ще съжаляваш, че не си го върнала веднага. Иначе… — Тя скочи от леглото и ни изгони от стаята.
Помълчах известно време и Стърн попита:
— И какво стана?
— О, върна го — казах аз и неочаквано се засмях. — Сега, като си помисля за това, ми се вижда смешно. Почти три месеца тя командуваше, ние изпълнявахме и после изведнъж — ние й заповядвахме. Бяхме се старали да бъдем добри според нейните представи, но, боже мой, този път тя прекали. Дадохме й да разбере още щом затръшна вратата след нас. Голямото порцеланово гърне, което стоеше под леглото й, се вдигна във въздуха и се разби в огледалото на тоалетката. После чекмеджето на тоалетката се отвори, от него изскочи една ръкавица и я плесна през лицето. Тя отстъпи назад и скочи на леглото, но от тавана се откърти огромно парче мазилка и падна върху нея. Водата в малката й баня потече, каналът се запуши и тъкмо когато водата започна да прелива, всичките й дрехи паднаха от закачалките. Тя хукна да бяга от стаята, но вратата се бе затъкнала. Задърпа дръжката с всичка сила, вратата изведнъж се отвори и тя се простря на пода. Вратата отново се затвори с трясък и върху мис Кю се посипа още мазилка. Влязохме да видим какво прави. Тя плачеше. Не предполагах, че може да плаче.
— Ще върнеш ли Бебето? — попитах аз.
Тя продължаваше да лежи на пода и да плаче. След малко вдигна глава и ни погледна. Изглеждаше наистина трогателна. Помогнахме й да стане и я сложихме на един стол. Тя ни гледа известно време, после погледна огледалото, изкъртения таван и прошепна:
— Какво стана? Какво стана?
— Ти ни взе Бебето — отвърнах аз, — ето к’во стана!
Тя скочи и каза с тих и уплашен, но твърд глас:
— Нещо се блъсна в къщата. Самолет. А може и да е земетресение. За Бебето ще говорим след закуска.
— Тогава продължавай, Джейни — казах аз.
В лицето й се плисна вода и потече надолу. Нощницата й залепна за тялото, а такива неща я разстройваха най-много. Плитките й щръкнаха във въздуха и започнаха да я дърпат нагоре, докато тя се изправи. Понечи да извика, но пухчето за пудра долетя от тоалетката и запуши устата й. Тя го извади с треперещи пръсти.
— Какво правите? Какво правите? — повтаряше тя през сълзи.
Джейни я погледна и сложи ръце зад гърба си.
— Нищо не сме направили — самодоволно заяви тя.
— Все още нищо — добавих аз. — Е, ще върнеш ли Бебето?
— Престанете! — изкрещя тя. — Престанете! Престанете да говорите за това монголоидно идиотче! То не може да бъде полезно за никого, дори и за себе си! Как мога да се преструвам, че е мое?
— Дай плъхове, Джейни — наредих аз.
Чу се как нещо пробяга покрай перваза на пода. Мис Кю покри лицето си с ръце и се отпусна на стола.
— Само плъхове не — проплака тя. — Тук няма плъхове.
После нещо изписука и тя се разпадна. Виждали ли сте как някой се разпада пред очите ви?
— Да — отговори Стърн.
— Бях крайно вбесен — продължих аз, — но това вече беше прекалено. И все пак тя не трябваше да изпраща Бебето. Нужни й бяха няколко часа да дойде на себе си, за да е в състояние да се обади по телефона, но преди да е дошло време за обяд, Бебето отново беше при нас.