Засмях се.
— Какво е толкова смешно?
— После тя така и не можа да си спомни какво точно се е случило с нея. След около три седмици я чух да говори за това с Мириам. Каза, че изведнъж къщата се разтресла. Добре, че била изпратила Бебето на този контролен медицински преглед — иначе, горкото, можело да се нарани. И мисля, че сама си вярваше.
— Сигурно. Това се случва доста често. Човек не вярва на нещо, на което не иска да вярва.
— А вие доколко вярвате на това, което ви разказах? — попитах го внезапно.
— Нали вече ти казах — това не е важно. Аз самият не си поставям за цел да вярвам или да не вярвам.
— Не сте ме питали доколко аз вярвам.
— Не е нужно. Ти сам си реши.
— Вие добър психотерапевт ли сте?
— Предполагам — каза той. — Кого уби?
Въпросът ме завари абсолютно неподготвен.
— Мис Кю — отговорих. После започнах да ругая и да псувам. — Нямах никакво намерение да ви казвам.
— Не се безпокой — каза той. — И защо го направи?
— Точно това искам да разбера и аз — затова съм дошъл тук.
— Сигурно истински си я мразил.
Заплаках. На петнайсет години и да ревна тъй!
Той ме изчака да си излея всичко. Най-напред от болезнено свитото ми гърло излизаха само нечленоразделни звуци. После потече носът ми. И накрая рукнаха думите.
— Знаете ли къде съм израснал? Първият ми спомен е за юмрук в зъбите. Още го виждам как се приближава, голям колкото главата ми. Защото плачех. Оттогава не смея да заплача. Плачех, защото бях гладен. Или премръзнал. Сигурно и двете. След това големи общи спални помещения и който можеше да открадне повече, имаше повече. Пребиват те с ритници, ако си лош; получаваш голяма награда, ако си добър. Голямата награда — да те оставят на мира. Представяте ли си такъв живот? Най-голямото, най-чудесното нещо в този проклет свят да е просто да те оставят на мира!
След това със Сам и децата. Нещо чудесно — чувствуваш, че принадлежиш. Никога не ми се бе случвало преди. Едно огнище и две мъждиви лампи, които осветяват целия свят. Това е всичко, което имаш, и не ти трябва нищо повече.
После голямата промяна — чисти дрехи, топла храна, четири часа училище на ден: Колумб и крал Артур и една книга по гражданско учение от 1925 година, в която се обяснява предназначението на септичните резервоари. И над всичко една огромна четвъртита буца лед, която се топи пред очите ти — ръбовете й се заоблят и ти знаеш, че това е заради теб, мис Кю… По дяволите! Тя твърде добре се владееше, за да се лигави пред нас, но то се усещаше. Сам се грижеше за нас просто защото това беше част от начина му на живот. Мис Кю също се грижеше за нас, но при нея не се получаваше така естествено. Тя го беше поела като доброволно задължение.
Тя имаше изкривена представа за „хубаво“ и погрешна представа за „лошо“ и твърдо се придържаше към тях, убедена, че го прави за наше добро. Когато не можеше да разбере нещо, тя смяташе това за свой провал, а имаше безкрайно много неща, които тя не разбираше и никога нямаше да разбере. Когато нещо се получи — беше наш успех, когато се провали — нейна грешка. Тази последна година, беше… о, добре.
— Е, и?
— И аз я убих. Слушайте — казах аз. Чувствувах, че трябва да говоря бързо. Не че нямах време, но трябваше да се отърва от това. — Ще ви кажа всичко, което знам. Деня преди да я убия. Събудих се сутринта в чисти колосани чаршафи… Слънцето грее през белите пердета и ярките завеси в червено и синьо. Вграденият гардероб е пълен с дрехите ми — моите дрехи, разбирате ли? Дотогава не бях имал нищо истински мое. Отдолу се чува тракане на съдове — Мириам приготвя закуската и се смее за нещо с близначките. Близначките се смеят с нея, забележете, а не само двете, както дотогава.
В съседната стая Джейни се движи насам-натам и си тананика и аз знам, че като я видя, лицето й ще засияе. Ставам. Топлата вода е наистина гореща, пастата за зъби щипе езика ми. Дрехите са ми по мярка; слизам долу и всички са там; радвам се да ги видя и те се радват да ме видят; сядаме около масата; появява се мис Кю и всички я поздравяваме в един глас.
Сутрин — училище в голямата дълга всекидневна, после междучасие. Близначките, изплезили език, не изписват буквите от азбуката, а ги рисуват. Когато стане време за това, Джейни рисува картина, истинска картина — крава, дървета и жълта ограда, която се губи в далечината. Аз си блъскам главата с едно квадратно уравнение, мис Кю се е навела над мен да ми помогне. Дрехите й ухаят. Вдигам глава, за да усетя по-добре уханието им. Чувам как отзад, в кухнята, Мириам размества пълните тенджери по печката.