Той знаеше какво е направил, но това не го интересуваше. Да танцувам… вече никога нямаше да танцувам, защото никога нямаше да знам дали от гората не ме гледат очи, не ме гледат грамадни, безразлични мъже-животни. Летни дни, в които дрехите ме задушават, зимни нощи, с благоприлични одежди, които ме обвиват като саван; и никога вече да не танцувам, никога да не си спомням, че съм танцувала, без отново да преживея шока от това, че ме е видял. Как го мразех! О, как го мразех!
Да танцувам сама, където никой не може да ме види — това бе единствената ми тайна, когато ме знаеха като мис Кю, това преждевременно състарено викторианско изкопаемо, благовъзпитано и колосано, в лен и дантели; и самотно. Сега щях да съм точно това, за което всички ме смятаха, точно това и завинаги, защото той ми бе отнел едничкото нещо, което бях дръзнала да запазя в тайна.
Той излезе от сянката и тръгна към мен, като държеше грамадната си глава наклонена на една страна. Стоях неподвижно, замръзнала и вътрешно, и външно — сърцевина от гняв, обвита в страх. Ръката ми беше все още протегната напред, кръстът ми — леко приведен от танца. Той се спря и аз си поех дъх, защото вече се задушавах.
— Четеш ли книги? — попита той.
Не можех да го понасям близо до себе си, но не можех и да се помръдна. Той протегна ръка, докосна брадата ми и повдигна главата ми, за да го погледна в лицето. Гърчех се от страх, но лицето ми не се откъсваше от ръката му, макар че той не го държеше, само го бе повдигнал.
— Трябва да прочетеш някои книги за мен. Нямам време да ги търся.
— Кой си ти? — попитах аз.
— Сам — отговори. — Ще четеш ли книги за мен?
— Не. Пусни ме, пусни ме! — Той не ме държеше.
— Какви книги? — извиках аз.
Бутна грубо брадата ми. Не силно — само за да ме накара още малко да вдигна глава. Махна ръката си. Очите му, ирисите му, всеки момент щяха да се завъртят…
— Отвори там вътре — каза той. — Отвори и дай да видя.
В главата ми имаше книги и той гледаше заглавията… всъщност не заглавията, защото той не можеше да чете. Той гледаше това, което зная от книгите. Изведнъж се почувствувах ужасно безполезна, защото в мен имаше само частица от това, което той искаше.
— Какво е това? — изръмжа той.
Знаех за какво пита. Беше го намерил в главата ми. А аз дори не знаех, че го имам там.
— Телекинеза — отговорих аз.
— Как става?
— Никой не знае дали е възможно. Преместване на физически предмети с мисълта.
— Възможно е — отсече той. — А това?
— Телепортиране. То е същото, почти същото — да преместиш собственото си тяло със силата на мисълта.
— Да, да, виждам — каза той грубо.
— Взаимно проникване на молекулите. Телепатия и четене на чужди мисли. Не зная нищо за тях. Според мен това са глупости.
— Чети за тях. Няма значение дали разбираш или не. Това какво е?
То беше там, в мозъка ми, на езика ми: „Гещалт.“
— Какво е то?
— Група. Като едно лекарство, което може да лекува много болести. Като много мисли, изразени в една фраза. Цялото е нещо повече от сбора на частите.
— И за него прочети. Чети много. Най-много трябва да четеш за него. Важно е.
Той се обърна и когато очите му се отместиха от моите, сякаш нещо в мен се счупи и аз залитнах и паднах на колене. Той изчезна в гората, без да се обърне. Взех нещата си и избягах вкъщи. Гневът ме връхлетя като буря. Страхът ме връхлетя като вятър. Но знаех, че ще прочета книгите; знаех, че пак ще отида там; знаех, че вече никога няма да танцувам.
И аз прочетох книгите и отидох. Понякога ходех три-четири дни поред; понякога, ако не можех да намеря някоя книга, не се появявах по десетина дни. Той бе винаги там, в долчинката, стоеше в сянката и чакаше, вземаше каквото му бе нужно от книгите, но нищо от мен. Никога не споменаваше за следващата ни среща. Така и не разбрах дали идваше да ме чака всеки ден, или само когато аз отивах.
Той ме караше да чета книги, в които нямаше нищо за мен — книги за еволюцията, книги за форми на обществена и културна организация, за митология и най-вече за симбиоза. Не разговаряхме, понякога дори не си разменяхме нито дума, само от време на време той издаваше звуци, които изразяваха изненада или интерес.
Той късаше книгите от мен, както се берат горски плодове от храст — по много наведнъж; миришеше на пот, на пръст и на зелените сокове на растенията, които тежкото му тяло мачкаше, движейки се през гората.
Това, което научаваше от книгите, ако изобщо научаваше нещо, не го променяше ни най-малко.
Един ден той седна до мен и започна да разпитва:
— В коя книга има нещо такова? — каза той и после дълго мълча и мисли. — Като например термитът не може да се храни с дърво, но микробите в корема му могат, а термитът се храни с остатъците, които те не използуват… Това какво е?