Малоумният вече беше от другата страна и изтощеното му, разбито тяло, проснато наполовина в потока, наполовина извън него, леко потръпваше в неимоверно усилие да се изправи на крака. Той се обърна назад и видя как мъжът беснее, вкопчен в решетката, без да подозира за съществуването на подводната дупка в оградата.
Малоумният се притисна към земята, порозовяла от кръвта вода се стичаше от него и се носеше надолу по потока към преследвача му. Инстинктът за спасение бавно го напусна. Настъпи някаква празнота, но скоро го обзе ново странно чувство. То беше непознато за него, както зовът, който го бе привлякъл тук, и почти също толкова силно. Напомняше на чувството за страх, но за разлика от страха, който го заслепяваше като лепкава мъгла, това чувство криеше някакво жадно острие, твърдо и целеустремено.
Ръцете му, здраво вкопчени в жилавите бурени, растящи на оголеното място край потока, се отпуснаха. Той се остави водата отново да го отнесе до оградата, зад която обезумелият баща гримасничеше и крещеше. Приближи безжизненото си лице до оградата и погледна с широко отворени очи. Крясъците секнаха.
За пръв път използуваше очите си съзнателно, целенасочено, за нещо по-различно от това да изпроси парче хляб.
Когато мъжът изчезна, той се измъкна от потока и залитайки, се повлече към гората.
Когато видя баща си, Алиша впи зъби в дланта си. Не заради дрехите му — мокри и изпокъсани, не и заради нараненото му око, имаше нещо друго, нещо, което…
— Татко!
Той не отговори, но тръгна към нея. В последния момент преди да я прегази като стрък пшеница, тя отстъпи вцепенена крачка встрани. Той мина край нея, през двойната врата на библиотеката и я остави отворена.
— Татко!
Никакъв отговор. Изтича след него. Той беше в другия край на стаята, при шкафовете, които тя никога не бе виждала отворени. Сега единият от тях беше отворен. Баща й извади револвер с дълга цев и кутийка с патрони. Отвори я и патроните се разпиляха по бюрото му. Методично започна да зарежда.
Алиша изтича към него.
— Какво има? Какво се е случило? Ти си ранен, дай да ти помогна, какво…
Здравото му око, втренчено в една точка, беше като стъклено. Дишаше бавно и тежко, твърде дълго поемаше въздух, после издишваше бавно, с хриптене. Той зареди барабана, освободи предпазителя, погледна я и вдигна револвера.
Никога нямаше да забрави този поглед. След това се случиха и други ужасни неща, но споменът за тях някак избледня с времето, подробностите се загубиха. Ала този поглед тя не забрави цял живот.
Той впери здравото си око в нея и този поглед я прикова — тя се гърчеше под него, като прободено насекомо. Знаеше с ужасяваща сигурност, че той изобщо не я вижда, а гледа към някакъв свой ужас, за който тя никога нямаше да узнае. Като продължаваше да гледа през нея, той постави дулото на револвера в устата си и натисна спусъка.
Не се чу силен звук. Косата на темето му бухна. Окото продължаваше да я пронизва с погледа си. Тя изкрещя името му. Допреди миг, когато беше жив, той не изглеждаше по-досегаем отколкото сега. Наведе се напред, сякаш за да й покаже какво има на мястото на косата му, и странното нещо, което я държеше прикована, се прекъсна и тя побягна.
Два часа, цели два часа минаха, докато намери Ивлин. Единият час просто й се губеше в мрак и болка. Другият мина някак твърде спокойно — Алиша блуждаеше из къщата, следвана от собственото си тихо хлипане. „Какво, какво казваш?“ — хлипаше тя, опитвайки се да разбере, и питаше безмълвната къща отново и отново.
Намери Ивлин да лежи по гръб край вира с широко отворени очи. На главата си имаше голяма подутина с дупка в средата, в която можеха да влязат три пръста.
— Недей — тихо каза Ивлин, когато Алиша се опита да повдигне главата й. Внимателно Алиша отново постави главата й на земята, коленичи до нея и стисна ръцете й.
— Ивлин, какво се е случило?
— Татко ме удари — спокойно каза Ивлин. — Аз заспивам.
Алиша се разхлипа. Ивлин изрече:
— Как се казва, когато човек има нужда от… когато искаш да те докоснат и… когато двамата са като едно цяло и нищо друго не съществува?
Алиша, която беше чела книги, се замисли.