— Ама че леке съм бил!
— Аз не мислех така. Надничах иззад бараката на военната полиция. Ти ми се струваше чудесен. Наистина, Хип.
— А след това? — позасмя се той. — Разкажи ми всичко останало.
— Ти знаеш останалото. Джери изстреля Бони да вземе папките от квартирата ти. Тя ги намери и ги хвърли от прозореца на мен. Аз ги изгорих. Съжалявам, Хип. Не знаех какво крои Джери.
— И после?
— Това е. Джери се погрижи да бъдеш дискредитиран. Психологически, нямаше друг начин. Ти твърдеше, че съществува някакъв войник, когото никой не бе виждал. Твърдеше, че войникът и психиатърът са едно и също лице — един наистина сериозен симптом, както знае всеки медик. Твърдеше, че съществуват папки, факти и цифри, които да докажат, че си прав, но те не бяха намерени. Успя да докажеш, че си копал, но нямаше нищо, което да покаже какво си копал. Но най-важното бе, че твоят ум на учен притежаваше факти, за които целият свят можеше да докаже, че са неверни, така и стана. Едната страна трябваше да отстъпи.
— Хитро измислено — каза тихо Хип с дълбок гръден глас.
— И за всеки случай — продължи Джейни с известно усилие — той ти внуши една постхипнотична команда, след която беше невъзможно да го свържеш с устройството нито като майор Томпсън, психиатъра, нито като войника.
Когато разбрах какво е направил, се опитах да го накарам да ти помогне. Поне мъничко. Той… той просто ми се изсмя. Попитах Бебето какво може да се направи и то каза, че нищо. Само каза, че командата може да се неутрализира чрез реверсивна абреакция.
— Това пък какво е?
— Връщане на съзнанието назад, докато стигне до самата случка. Абреакция е процесът на повторно преживяване на някакво събитие, в най-малките подробности. Но ти не можеше да направиш това, защото трябваше да започнеш от момента, в който ти е внушена командата — там започваше случката. Единственият начин бе да бъдеш поставен в условия на пълен покой, без да знаеш защо, и да започнеш последователно да разбулваш събитията едно по едно, докато стигнеш до командата. Това беше команда от типа „отсега нататък“. Тя не можеше да те спре, когато се връщаш назад.
Но как бих могла да те намеря и да ти осигуря спокойствие, без да ти кажа защо е всичко това?
— Я виж ти! — възкликна той по хлапашки. — Това ме кара да се чувствувам важна птица. Човек като него да си прави толкова труд!
— Не се чувствувай поласкан! — каза тя остро и после добави: — Извинявай, Хип. Не исках да бъда груба… На него това не му костваше нищо. Той просто те смачка като бръмбар. Подритна те и съвсем забрави за теб.
— Благодаря — изръмжа той.
— После го повтори! — продължи тя гневно. — И какво стана с теб? Пропаднаха седем от най-хубавите ти младежки години, погуби способностите си като инженер, остана ти само едно измършавяло мръсно тяло и една смътна натрапчива идея, която нито можеше да разбереш, нито да прогониш. И все пак в тебе е имало нещо (не зная как се нарича то, но без него това нямаше да си ти), което ти е давало сили цели седем години да търсиш и най-малката диря, докато стигнеш до неговия праг. Щом те видя на улицата, а той случайно беше в града, веднага разбра кой си и каква цел преследваш. Когато ти се нахвърли върху него, той отклони удара ти в стъклената витрина само с едно премигване на тези негови… отвратителни… зли очи.
— Хей, Джейни — каза той нежно, — по-спокойно!
— Побеснявам, като си спомня — прошепна тя. Отметна с ръка косата си назад, изправи рамене. — Той те запрати във витрината и едновременно с това ти внуши тази команда: „Свий се и умри!“ Аз го видях, видях как го направи… Толкова отвратително…
Тя продължи, вече по-спокойно:
— Може би ако това беше единствен случай, щях да го забравя. Никога не бих го одобрила, но все пак някога аз му вярвах… Ти трябва да разбереш, че ние сме част от едно и също нещо — Джери, аз и децата — нещо истинско и живо. Да го мразя, е все едно да мразиш краката си или белите си дробове.
— В Библията е казано: „Ако дясното ти око те съблазнява, извади го и го хвърли от себе си. И ако дясната ти ръка…“
— Да, окото, ръката? — извика тя. — Но не и главата! — После продължи: — Но ти не беше единственият случай. Да си чувал някакви слухове за синтезирането на елемент №83?
— Фантасмагории! Бисмутът не може да прави такива номера. Спомням си смътно… някакъв смахнат на име Клакенхърст.
— Някакъв смахнат на име Клакенхаймър — поправи го тя. — На Джери, както често се случваше, му се приискало да се изфука и се изтървал — споменал някакъв диференциал. Клак го запомнил. И наистина успя да синтезира бисмут. Джери се разтревожи — такова нещо щеше да вдигне твърде много шум, той се опасяваше да не го открият и да започнат да му досаждат. Затова се отърва от горкия Клак.