Този път използва свободната си ръка, за да се пази от Рога. И пак мушна с дясната. Кинжалът разсече предмишницата на Кикаха, но той свали Рога и го вдигна рязко, забивайки разширения му край в брадичката на Червения Орк. Макар явно да бе замаян от удара, Червения Орк успя да прекара острието на кинжала през рамото на Кикаха и да разреже ръката, държаща Рога. Кикаха го изпусна и той издрънча на пода.
Червения Орк бързо пристъпи напред, за да се възползва от ситуацията. Кикаха отстъпи.
— Сега можеш да избягаш — каза дрезгаво тоанът. — Това е единственият начин да ми се изплъзнеш. Не се заблуждавай, няма да е за дълго. Ще те открия и убия.
— Имаш прекалено високо самочувствие за един пребит човек — отбеляза Кикаха.
Той се наведе, за да вземе познатия му окървавен къс мрамор. Изправи се, но установи, че му се вие свят. Беше загубил прекалено много кръв, беше получил и прекалено много удари по главата. Но и Червения Орк не беше в по-добро състояние. Победителят щеше да се определи от това, кой щеше да припадне пръв.
Кикаха грижливо избърса кръвта от мраморния къс в панталоните си и го вдигна пред очите на Червения Орк, за да го види добре.
— Използван е два пъти — веднъж от тебе, веднъж от мен. Да видим какво ще се случи третия път. Съмнявам се, че отново ще можеш да отразиш удара.
Червения Орк премигна и приклекна в класическата боза на батър, приготвил нож вместо бата.
— Едно време, като дете на Земята — продължаваше все така спокойно да разказва Кикаха — можеш да хвърля топката с такава силя, че тя летеше като метеор. Но можех и да хвърлям по траектория. Един скаут веднъж ми каза, че имам вроден талант и съм кандидат за първа дивизия. Но аз имах по-други планове. Е, и те се провалиха, защото пристигнах в света на Нивата, а после посетих и други вселени на Повелителите. Така-а… нека сега да видим дали един земен спорт ще се окаже достатъчно добър за нещо повече от това да се извади от игра батъра.
Той изви тяло, съзнавайки че отдавна не е тренирал и че грубият мраморен къс няма нищо общо с леката бейзболна топка. Липсваше му и сила. Но можеше да посъбере малко. Все пак, нали се намираше само на десетина стъпки от Червения Орк.
В следващия миг мраморният къс излетя от ръката му. В същия миг Червения Орк се отпусна на колене и се наклони встрани. Но камъкът вместо да полети към целта на Кикаха — гърдите на Червения Орк — се отклони от желаната траектория. Секунда по-късно се заби в челото на Червения Орк, точно над линията на косата. Както се беше наклонил, тоанът падна настрани и изпусна кинжалът. Очите и устата му бяха отворени. Тялото му не помръдваше.
Кикаха вдигна ножът, без да изпуска от поглед противника си. После го ритна с крак в ребрата. Тялото помръдна, но само защото бе ритнато.
Той се наведе и с грубо движение събу панталоните на мъжа в краката си. Хвана го за тестисите и се приготви да го отреже. Можеше да се опита да ги изяде сурови. Не знаеше дали е способен на такова нещо. Но въпреки пълното изтощение, гневът му не се бе уталожил. Тоанът трябваше да си плати за онова, което бе възнамерявал да стори на врага си.
В този момент над главата му се разнесе гласът на Манату Ворцион:
— Кикаха! Ти не можеш да направиш това! Ти си по-добър! Не си дивак като него!
Кикаха погледна Великата майка с останалото си око. Тя седеше в летателния си апарат. Образът беше размит. Изглежда и останалото му око не беше добро.
— Така ли мислиш? — озъби се той. Дочу собственият си глас да идва сякаш от далече. — Я виж по-добре!
И го направи с един замах. В следващия миг светът около него се сви в точка и мракът на нищото нахлу, за да запълни празнотата.
23
Раните на Кикаха заздравяха, а в празната му очна ябълка постепенно израсна ново око. Процесът продължи четиридесет дни, през по-голямата част от които окото му представляваше отвратителна желеподобна маса. Но накрая той бе здрав и във форма както винаги.
Седеше близо до края на монолита, върху който се намираше дворецът, обитаван някога от Улф по времето, когато той бе Повелител на този свят. От време на време Кикаха отпиваше пурпурна течност от кристална чаша, изсечена от цял къс планински кристал. Поглеждаше към зеленикавото небе, преместваше поглед към жълтото слънце и после се заглеждаше във величествената панорама под него, която беше уникална сред многото вселени.
Дворецът се издигаше на върха на масивна каменна колона, в най-високата точка на тази планета, оформена като гигантска по мащабите си Вавилонска кула. Колоната започваше в центъра на кръгъл континент — нивото Атлантида. Той на свой ред се издигаше върху горната основа на друг, по-голям монолит — нивото Драхеланд. Под това ниво се простираше още по-обширно — Америндия, любимото ниво на Кикаха. А най-отдолу беше Океанос. Ако някой застанеше на неговия край, той нямаше да види нищо друго освен празно пространство — празно, с изключение на въздухът, който го изпълваше. И ако този човек скочеше в бездната, предстоеше му дълго падане. И какво го чакаше в края на това падане дори Кикаха не знаеше.