Теоретично погледнато, при ниска влажност беше възможно да се види с добър телескоп Океанос от върха. Или по-точно казано, можеше да си види периферията на Океанос. Но Кикаха беше доволен от това, което се простираше пред погледа му.
Анана бе оцеляла след катастрофата, макар когато я извадиха пет дни след като Хрууз бе телепортирал двореца, да бе с много наранявания и сериозно обезводняване на организма. Кикаха остана до леглото, докато тя не се възстанови. Въпреки грижите му, тя продължаваше да го мрази.
Раните на Червения Орк се бяха излекували сами. Макар да не го бяха затворили, той бе под непрекъснато наблюдение. Този път не му беше предложено да избира между доживотния затвор или изтриване на паметта до петгодишна възраст. Великата майка беше поработила сериозно с компютъра на тоана и накрая бе свалила защитата и бе разбрала всичките му пароли. Това й даде достъп до всички негови файлове. Тази жена сигурно беше единствената в многото вселени, която би могла да направи подобно нещо и го бе направила, макара да й отне много време.
Когато построиха новата машина тоанът беше поставен в креслото и бе подложен на изтриване на паметта. Сега съзнанието му бе само на пет години. Беше даден за отглеждане и възпитание, и семейството, което го бе взело — двойка прислужници от местните хора — щяха да го дарят с всичката любов и грижи, от които се нуждае всяко дете. Кикаха не беше доволен, че не бе убил мъжа, който го бе лишил от онази Анана, която той бе познавал. Но не можеше да се насили да мрази някой, който повече не беше Червения Орк. Чувстваше все пак, че щеше да мине много време, преди да може да го харесва. Може би никога.
Все пак единия проблем с Анана намери частично решение. Машината бе използвана повторно, за да бъде изтрита паметта й за събитията, непосредствено след като Червения Орк я бе лишил от минало.
Етичната страна, свързана с факта, че се наложи да направят това без нейното съгласие, притесняваше Кикаха. Но не чак толкова, че да не може да спи. Тя вече не беше влюбена в Червения Орк, просто защото не го помнеше. И вече не мразеше Кикаха. Е, също така не го и обичаше. Но той вече беше започнал да прави необходимото, за да спечели отново любовта й. И беше невъзможно да не успее! Та ако забравеше за миг за скромността, можеше ли някой мъж сред всички вселени да се сравнява с него?
Великата майка се бе върнала на собствения си свят, но двамата с Кикаха си бяха дали дума често да си ходят на гости.
Той отново насочи вниманието си към гледката. Ненадмината с красота, загадъчна с мистерията на неизвестното, примамваща с обещанието за приключения.
Не, никога повече нямаше да напусне той този свят, чиято площ надвишаваше тази на Земята. Да броди из него заедно с Анана беше все едно да живее в Рая. Макар да не бе точно като Рай, защото тук-там имаше по нещо и от Ада, а и можеше да бъде убит… О-о, това само придаваше вкус на нещата.
— Моят свят! — извика той. И докато думите му се носеха над планетата, последва ги гръмогласен рев. Сякаш лъвът предупреждаваше останалите, че тази територия е негова.
— Светът на Кикаха!