— Не мога да ти бъда съдник — успокои го Кикаха.
— Пю ми спомена, че само той знаел в кого се намира пръстена за временно съхранение. После го убиха, докато се опитваше да избяга на полицаите. И така, въжделенията ми се сбъднаха — пръстенът остана мой. Не смеех и да помисля да го продам, преди да изтече много, много време. Полицаите разполагаха с достатъчно добро описание и всеки опит да се продаде можеше да завърши фатално… И тогава, в един хубав летен ден, се случи онова, което ме запрати буквално през глава из тези светове, за да се озова накрая пленник в тази дупка. Без да имам и най-смътна представа какви са плановете на Червения Орк по отношение на мен… на нас.
В далечината отекна тътена на гръмотевица. С неочакваността на танкова атака откъм запад се понесоха тъмни облаци. Само след няколко секунди чистото небе се скри зад тях и над отвора на дупката засвири вятър. Въздухът, нахлуващ в тясното пространство прогони лепкавата горещина и разхлади плувналото в пот голо тяло на Кикаха.
— Ще чуем останалото от историята ти по-късно, Клифтън. Сега трябва да се измъкнем оттук.
Анана нямаше защо да го пита за причината, която налагаше така бързо да се измъкнат. Тя добре си представяше какво може да стори един порой, изсипващ се в тази пропаст.
Кикаха беше обмислял идеята да използват лъчеметите, за да изрежат с тях канал от дъното на трапа под четиридесет и пет градуса към повърхността. Това би им дало някакъв шанс да се избягат. Но изведнъж се оказваше, че не разполагат с времето, което реализацията на този план изискваше.
Кикаха даде заповедите си. Двамата мъже се изправиха един до друг с лица близо до северната стена на трапа. Анана, която беше много силна и жилава, се изкатери по тях и стъпи с единия си крак на дясното рамо на Кикаха, а с другия — на лявото на Клифтън. Елет вече се бе успокоила достатъчно, за да им се притече на помощ. Най-лека от всички, но достатъчно атлетична, тя без никакво затруднение се изкатери на раменете на Анана. Тънкото въже от торбата на Кикаха беше омотано около кръста й. Няколко секунди по-късно тя им извика отгоре:
— Ръбът е прекалено плъзгав и не мога да се хвана здраво за него.
— А какво виждаш оттам? — попита я той. — Има ли нещо, на което да метна кука?
— Абсолютно нищо! — в гласа на Елет се долавяше нескривано отчаяние. Следващите й думи потънаха в грохота на ударилата наблизо светкавица. Тя изкрещя изплашено и падна назад върху Анана. В последния момент успя все пак да се извърти като котка и се приземи, пружинирайки на крака.
Анана слезе след нея и попита:
— Какво се опитваше да ни кажеш??
Отговорът на Елет отново бе заглушен от гръмотевица. Първите капки паднаха върху тях. Тогава тя извика:
— Видях страхотен порой да се изсипва върху склоновете на планината! Ще се издавим!
— Може би — ухили се Кикаха. — От друга страна може да се окажем в състояние да изплуваме оттук.
Гласът му прозвуча с повече оптимизъм, отколкото чувстваше.
— Червения Орк едва ли би ни затворил тук само и само за да се удавим! — извика Елет.
— Че защо не? — учуди се на твърдението й Анана.
— Кой знае дали не е пропуснал възможността от порои — усъмни се Кикаха. — Може да е избрал това място по някакви специални съображения, но да не е минавал насам по време на силен дъжд.
В дупката се бе спуснала тъмнина, може би не чак толкова гъста колкото в полунощ, но все пак доста по-плътна отколкото при здрачаване. Вятърът се бе засилил и бе станал чувствително по-студен, макар да бе ясно, че все още не е задухал с пълна сила. Внезапно върху тях се стовари водна струя. Над главите им се запреплитаха шпагите на ослепителни светкавици. Няколко минути по-късно през ръба на дупката започна да се стича вода. Нивото бързо се покачи до глезените на Кикаха.
— Елитрия, Господарке на Сребърните стрели, спаси ни! — извика Елет.
Висока вълна студена вода се преля в дупката и събори всички на пода. Преди да успеят да се изправят на крака, втора по-голяма вълна ги удари безмилостно. Миг по-късно нахлу и третата — предвестница на предстоящото наводнение.