— Улф? Хризеис? — прошепна Кикаха.
— Да, Улф и Хризеис! — изрева Червения Орк. Гласът му прозвуча толкова силно в ограниченото пространство на кабината, че Кикаха отново се стресна. — Те избягаха! Измъкнаха се! Трябваше да се занимая с тях веднага щом ги залових!
— И сега не знаеш къде са, така ли? — тихо попита Кикаха.
— Някъде на Земята! — извика тоанът, размахвайки неконтролируемо ръце. — А може и да са се измъкнали през някоя от вратите кой знае къде! Няма значение! Пак ще ги хвана! И този път…! — Той спря, пое дълбоко въздух и се усмихна: — Добре, сега можеш да престанеш да бъдеш щастлив от съдбата им. Защото намерих Анана!
Кикаха усети, че Червения Орк очаква от него да го попита за нея. Вместо това той стисна челюсти. Тоанът така или иначе щеше сам да му разкаже.
— Тялото на Анана… онова, което бе останало от него, се подаваше изпод малка скала! Оставих я на лешоядите!
Кикаха стисна клепачи, преборвайки се с тръпката, която пробяга по тялото му. Усети в гърдите си болка, сякаш там я центъра се беше забило копие. Но Повелителя можеше и да го лъже.
Когато почувства, че е достатъчно спокоен, за да говори без гласът му да потреперва, той попита:
— Донесе ли главата й, за да ми я покажеш?
— Не!
— Снима ли тялото й? Не че ще повярвам на снимка!
— Защо да правя такива неща?
— Тогава си ме излъгал!
— Но ти никога няма да си сигурен в това, нали?
Кикаха не отговори. Тоанът изчака няколко минути пленникът му да каже нещо и после се върна при пилотската седалка.
Кикаха пак хвърли поглед навън. Макар под тях вече да нямаше пропасти, те летяха над повърхността на свят, който бе напълно лишен от почва и растителност. Въпреки опустошението тук-там се виждаха стръкове на новопокълнали растения, които бяха намерили как да се закрепят. Освен това той вече знаеше, че и някакви птици бяха съумели да оцелеят, а можеше да се предполага, че и други животни са се спасили след апокалиптичния катаклизъм. Може би дори бяха останали и разпокъсани групички хора. Ако бе така, те сигурно гладуваха много.
Почувства, че е разгневен повече от обикновеното на арогантността и презрението, с което Повелителите се отнасяха към живота на другите.
Беше истинско чудо, че Анана толкова подчертано се отличава от себеподобните си.
След десетина минути летателният апарат намали скоростта си и дори увисна за няколко секунди във въздуха, преди да започне бързо да се спуска. После се приземи на разяден каменен монолит, който се издигаше под трийсетградусов наклон спрямо хоризонта. В основата му се виждаше червеникава канара, чиято форма слабо напомняше главата на мечка. Тоанът изстиска няколко капки синя течност от малък контейнер върху част от лепкавото въже. Миг по-късно въжето стана гладко и бързо се разхлаби благодарение на енергичните усилия на Кикаха. Но връзките на китките му останаха както си бяха.
Той слезе от самолета. Тоанът издаде команда отворът в обшивката да се затвори и показа на Кикаха да върви към канарата. Когато се приближиха достатъчно той изрече кодова дума и част от страничната стена на канарата заблестя в червени и виолетови ленти. Тя бяха толкова ярки, че Кикаха не можеше да задържи погледа си върху им, без да го заболят очите.
— Напред! — нареди Червения Орк.
Кикаха пристъпи през вратата и се озова в малко затворено помещение вътре в канарата. Буквално в следващия миг се намираше в голяма лишена от прозорци стая със стени от зеленикав мрамор, пищно обзаведена с килими, драперии, столове, дивани и статуи. Няколко секунди по-късно част от изглеждащата на външен вид непроницаема стена се разтвори и Червения Орк влезе в стаята.
— Седни на онзи стол — и той посочи с лъчемета.
Когато пленникът му се подчини, Червения Орк седна на стол непосредствено срещу Кикаха. Усмихна се, облегна се и протегна напред крака.
— Намираме се в едно от тайните ми убежища на Земя-2.
— И?
— Не си ли гладен? Можеш да се храниш, докато обсъдим някои неща.
Кикаха знаеше, че ще бъде глупаво да откаже храна, просто защото му е предложена от враг. Имаше нужда от енергия, за да се освободи, ако изобщо се стигнеше до това, а той нямаше никакво съмнение, че ще направи всичко възможно да се измъкне. Въпросът беше не „ако“, а по-скоро „кога“.
— Да — отговори той.
Орк изглежда вече бе дал някакъв сигнал или просто се бе досетил, че пленникът му няма да откаже да яде. В стената се отвори двойна врата. През нея мина жена, тикаща пред себе си количка, отрупана с чаши, покрити съдове и прибори за хранене. Беше чернокоса красавица с кафяви очи. Препасана се със сребрист колан, от който се спускаше не по-дълга от една стъпка ветриловидно нагъната ивица от същата материя като колана. В косата й беше втъкнато перо. Тя докара количката до една от масите, поклони се на Червения Орк, прехвърли храната и питиетата на масата и се отправи обратно с количката към вратата, поклащайки ритмично бедра. Вратата се затвори след нея.