— Можеш да имаш не само най-добрите неща за ядене и пиене на тази планета, но също и нея — обясни тоанът. — Както и други все така красиви и еднакво добри в изкуството да доставят удоволствие с телата си. Разбира се, само ако приемеш предложението ми.
Кикаха изви въпросително вежди. Предложение? Изглежда Червения Орк имаше нужда от помощта му в някакъв още неясен проект. И понеже самият той не можеше да бъде причислен към онези, които отстъпват пред опасността, май ставаше дума за нещо, което граничеше със самоубийство.
Кикаха вдигна свързаните си китки и посочи с пръст към масата. Червения Орк му нареди да вдигне ръцете си достатъчно високо и да ги раздалечи колкото е възможно повече. Кикаха се подчини. Между китките му се отвори междина, не по-широка от един пръст.
— Не мърдай — предупреди тоанът и изтегли лъчемета си с толкова бързо и плавно движение, че окото едва можеше да го проследи. Жълт лъч разсече въздуха, връзките на китките му паднаха на две половини и в следващия миг оръжието отново бе обратно в кобура. Цялото действие отне по-малко от времето между две мигвания.
„Много респектиращо“, помисли Кикаха. Но никога нямаше да каже това на Червения Орк. И освен това, що за лъчемет бе този, който изпуска жълт лъч?
— Ще се върна, когато свършиш с яденето — каза тоанът. — Ако искаш да се измиеш преди това или имаш нужда от тоалетната, произнеси думата „кентфас“ и от стената ще се отдели баня. Връща се обратно при повторното произнасяне на същата дума.
Интересно, мина през главата на Кикаха. Но от друга страна Червения Орк мислеше по особен начин.
Тоанът напусна стаята. Макар да нямаше апетит Кикаха установи, че храната, състояща се от различни зеленчуци, плодове и разнообразни късчета риба, е великолепно приготвена. Виното бе малко тежко за неговия вкус, но в него имаше нещо подканващо, което не ти даваше да спреш. Накрая Кикаха използва банята, която бе украсена със стенописи, изобразяващи картини от подводния свят. След това тя се плъзна обратно в стената. Не бе изключено в някоя от тези така изненадващо разтварящи се стенни ниши да имаше телепортиращи врати.
След няколко минути тоанът пак се появи. Сега беше облечен в по-дълъг халат и беше обут в сандали. Придружаваха го трима тъмнокожи мъже, наложили на главите си с конични шлемове, украсени с пера, облечени в къси полички и обути в къси ботуши. Въоръжението им се състоеше от копия, мечове и ножове. Те заеха позиция зад Червения Орк, който от своя страна придърпа стол с формата на паяк и се намести фронтално срещу своя пленник. Не личеше да е въоръжен.
— Вероятно си много озадачен — започна той. — Питаш се как така аз, един Повелител, се нуждая от сътрудничеството на някакъв леблабий?
— Защото си изправен пред нещо, което е твърде голямо, за да се справиш с него сам — отговори Кикаха.
Червения Орк се усмихна.
— Предполагам задаваш си въпроса каква награда те очаква, ако изпълниш онова, което ще поискам от тебе? И сигурно се съмняваш дали ще удържа на обещанието си да те възнаградя?
— Притежаваш наистина удивителна способност да четеш моите мисли.
— Сарказмът ти е напълно излишен. Никога досега не съм изменял на думата си.
— А давал ли си я някога?
— Няколко пъти. И изпълних обещаното, въпреки вродения ми подтик да не го направя. Но ситуацията беше така, че …
Той замълча за няколко секунди. После неочаквано попита:
— Чували ли си за Зейзел от Пещерния свят?
— Да — отговори Кикаха, — Анана…
И в същия миг нещо го задави. Дори само споменаването на името й беше тежко.
Прочисти гърлото си и продължи:
— Анана ми спомена веднъж за него. Бил създал вселена, която представлявала каменна топка, прорязана от тунели и пещери. Нещо, което според мен може да направи само един побъркан. Според нея Зейзел бил меланхоличен човек, който в крайна сметка се самоубил.
— Много са самоубилите се Повелители — подхвърли Червения Орк. — Но това са слабаците. Силните духом убиват другите.
— Ако питаш мен, не го правят достатъчно бързо. Но какво общо има той с нас?