— Веднъж в юношеските ми години обидих жестоко баща ми. Вместо да ме убие на място, той ме телепортира на един много опасен и напълно непознат на мен свят. Казваше се Антема — Нежеланият свят. Побродих по него и се натъкнах на друг Повелител — Иджим от Тъмните гори. Той бил попаднал тук, докато се спасявал с бягство от преследването на друг Повелител — онзи, чийто свят той се опитал да завладее. И цели трийсет и четири години оттогава досега се опитвал да намери врата, през която да се прехвърли в друга вселена.
Тоанът замълча. Отстрани изглеждаше като че ли си припомня тежките времена, прекарани там. После продължи:
— Дългата самота го бе направила параноик. Но въпреки това ние продължихме заедно. Всеки от нас възнамеряваше да убие другия, ако някога ни се отдадеше да се изплъзнем от този наистина ужасен свят. Накрая попаднахме на врата, но Лос я бе монтирал в някаква постройка, издигната от страховити хищници. Както и да е, проникнахме вътре, намерихме вратата и преминахме през нея. Беше врата с импулсно действие. Искам да каже, че Лос я бе нагласил така, че трябваше да се определят много точно няколкото секунди интервал, през които беше безопасно да се премине през нея. Иначе неудачникът щеше да бъде разрязан надве… Така и стана, Иджим стана на две парчета, а аз се отървах със загубата на малко кожа от петите и хълбоците си. Известно време бродих из разни тунели, после стигнах до необятна пещера. Там срещнах Дингстет — създаден от Зейзел да бъде надзирател и негов менажер. След като Зейзел се самоубил, Дингстет останал единственото живо създание в онази огромна, перфорирана от тунели и пещери, каменна топка… Дингстет беше върхът на наивността. Не ме уби веднага, както без съмнение следваше да направи. Не бих казал, че го спря страхът от самотата или желанието за компания. Просто не знаеше какво означава думата самота. И аз съм убеден, че самото чувство му бе неизвестно. Макар да имаше определени признаци на…
Червения Орк отново неочаквано замълча. Погледът му минаваше през Кикаха сякаш зад него се издигаше екран, на който се виждаха смътни образи от Пещерния свят. После пак заговори:
— От Дингстет разбрах, че целият каменен свят е компютър, наполовина протеинов, наполовина силициев. И че в него Зейзел е записал огромни масиви информация… данни за неща, отдавна забравени от нас — Повелителите.
Тоанът облиза устни и поясни:
— До момента само аз съм прониквал в света на Зейзел. Само аз знам за безценната информация, съдържаща се в неговите бази данни. Само аз знам за вратата, през която се стига до него. И отново само аз знам, че там има информация, която може да ми даде абсолютна власт над останалите Повелители и техните вселени.
— За какво по-точно става дума? — поинтересува се Кикаха.
Червения Орк високо се изсмя.
— Ти си не само Кикаха-хитреца, ами си и Кикаха-шута. Изобщо не се налага да знаеш какво ми е необходимо оттам и сам разбираш това отлично. Знам, че ако някак съумееш да попаднеш в света на Зейзел, ти ще направиш всичко по силите ти да откриеш какво толкова искам да притежавам. Но аз няма да ти кажа, за да избегна и минималната опасност, че някога това познание може да попадне в ръцете на друг Повелител. И нямам никакво намерение да те правя мой довереник!
— Как бих могъл да разкажа някому за нещо, за което сам не знам? — удиви се Кикаха.
— Ти не можеш. Но някой Повелител може да се досети за какво става дума.
Това съображение не се стори достатъчно логично на Кикаха, но той не можеше да очаква от тоана да бъде напълно рационален. Дива омраза и страстна жажда за власт го бяха докарали до ръба на лудостта. А може би и отвъд него.
Още по-малко следваше да се надява, че Червения Орк ще устои на каквото и да е обещание, което е дал. Тоанът много добре съзнаваше, че Кикаха никога няма да се откаже от желанието да отмъсти за смъртта на Анана. Дори Анана да бе оцеляла по някакво чудо, Кикаха не можеше да забрави, че тя е била смъртно застрашена заради Червения Орк. Дори само това бе непростимо.
— И за какво съм ти нужен? — попита той.
— И двамата разбираме, че аз ще те използвам като обикновена пешка, която ще пожертвам, ако обстоятелствата го наложат. Но, кълна се в Шамбаримен, Елитриа и Манату Ворцион, че ако успееш, аз ще те освободя и ще…
— Също и Анана, ако не е умряла?
За миг по лицето на Червения Орк пробягна сянката на гняв, че е бил прекъснат, но после той се овладя.
— Казаното се отнася и до Анана.
Кикаха попита тоана какво иска от него.
— Проникни в света на Зейзел. Когато го сториш, свържи се с мен и аз веднага ще дойда.
Кикаха захапа ъгълчето на горната си устна.