— А ти защо не можеш сам да го направиш?
— Знаеш защо — усмихна се Червения Орк. — Задачата е крайно опасна и шансовете за успех са минимални. Но ако загинеш аз ще разбера какво е станало и ще се постарая сам да го избегна. Мога да го сторя, защото притежавам Рога. Освен това искам да разбера наистина ли си най-изобретателният измежду всички, както твърдят някои Повелители. Ще призная, че личният ми опит с теб достатъчно ме впечатлява, макар да си леблабий.
— Обичаш смъртно опасните игри, нали?
— Да, също като тебе.
— И все пак ти ме залови — призна Кикаха. — Дори няколко пъти.
— И досега ти винаги си успявал да ми се изплъзнеш. Когато те преследвах из Лос Анжелис, аз се забавлявах. Наемниците ми не бяха кой знае колко умни, а и късметът беше на твоя страна. После попаднах в Изменчивия свят на Уртона и едва не останах там завинаги. Подозирам, че ти имаш пръст в това.
Кикаха не потвърди. Искаше да го остави да се губи в догадки.
— Във всеки случаи — заяви Червения Орк — повече няма да си играя на котка и мишка с теб.
— Ще опитам да направя онова, което искаш от мен и няма да опитвам да избягам — обеща Кикаха. Най-вероятно Червения Орк му вярваше не повече, отколкото той вярваше на Червения Орк. Но въпреки това той му описа точно как бе попаднал и как бе напуснал Пещерния свят.
Лос, бащата на Червения Орк, беше прехвърлил сина си от семейната вселена в една пещера на Антема. Червения Орк все още не знаеше къде точно се намира вратата на Антема. Но Лос спокойно би могъл да разполага с повече от една врати на тази планета.
Двамата с Иджим бяха намерили вратата, извеждаща в света на Зейзел, защото бащата беше дал на сина си карта. Тя бе много загадъчна, неясна и трудна за разчитане и младежът може би никога не би могъл да я разгадае.
— Успях да напусна Пещерния свят, защото Дингстет ми показа как да направя това — обясни Червения Орк. — През онази врата обаче можеше само да се замине, а не да се пристигне. Същото се отнася и до вратата, през която се прехвърлих от Антема в света на Зейзел. Ще трябва да откриеш врата, която понастоящем е неизвестна. Или, ако не успееш да я откриеш, да използваш вратата, през която минахме ние двамата с Иджим. Толкова отдавна се опитвам да я открия, и тази идея толкова силно ме е обсебила, че сигурно не мога да погледна трезво на проблема и се движа в кръг. Необходим ми е някой, който е в състояние да погледне на ситуацията от по-друг ъгъл. Някой, който е изобретателен или поне има подобна слава. Така че те призовавам да вземеш участие в това приключение.
— Дай ми Рога — каза Кикаха. — Той може да отвори всяка врата и може да разкрие слабите места в стените между вселените.
— Ти май не можеш да спреш да се шегуваш, а?
— Не — отвърна след късо замисляне Кикаха. — Добре тогава. В такъв случай налага се да науча колкото може повече за тези врати и световете, където се намират. И всички останали подробности, разбира се.
След около час Червения Орк напусна стаята, макар Кикаха да продължаваше да усеща злото, което сякаш се излъчваше от него. Напълно ясно бе какво иска тоанът. Не така ясни бяха тайните му мотиви. От друга страна Червения Орк бе попаднал в света на Зейзел, когато е бил на осемнайсет години. Поне преди двайсет хиляди земни години. Какво бе правил междувременно? Защо не бе щурмувал крепостта, образно казано, и не бе проникнал в Пещерния свят за да вземе данните, които му трябваха? Или бе опитвал много пъти и все безуспешно? Ако последното бе истина, той би следвало да е докаран до ръба на отчаянието. Въпреки че едва ли изглеждаше мислимо някой да успее там, където човек с неговите ресурси не бе могъл, той все пак изглеждаше примирен с мисълта да отстъпи трудната задача на един презрян леблабий!
Почти невъзможно. Но Кикаха беше убеден, че докато съществува една хилядна от едната хилядна на половината процент шанс за успех, той може да го направи. Макар понякога да се надсмиваше над собственото си самочувствие, той вярваше, че по силите му е всичко с изключение на невъзможното, а понякога дори си мислеше, че може да се справи и с него!
Следващите три дни Кикаха не видя Повелителя, който го беше пленил. Упражняваше се максимално енергично в тази голяма стая, която започваше да му се струва не чак толкова просторна, хранеше се добре, даваше изблик на напиращите в него чувства по всякакъв начин. Красивата прислужничка му бе показала чрез знаци, че може да легне с него, ако той я пожелае, но той й отказа. Не можеше да помисли за такова нещо, докато не беше уверен, че тя наистина е мъртва.
В съзнанието му въображението разиграваше сцени на спасяването на Анана след потопа. Напълно възможно бе Червения Орк да бе пропуснал да я зърне понеже тя е била скрита в пещера или е била напъхана под някой скален корниз, а защо не дори и да е била на открито.