След известно време той спря да си представя подобни неща. Щеше да изчака и да види.
Когато настъпи следобедът на третия ден в стаята се появи Червения Орк. Лъчеметът беше в кобура, а в ножница на колана му висеше дълъг нож. В дясната си ръка държеше торба. Зад него пристъпваха четирима телохранители, един от които държеше натегнат лък. Без да поздрави пленника си, той късо заповяда:
— Ела с мен.
Мъжете се прегрупираха зад него. Кикаха бе съпроводен извън стаята, после през цяла серия екзотично украсени коридори, напълно безлюдни. После го въведоха в огромна зала, ярко осветена от хиляди факли. Върху покритите й със злато стени се различаваха фигури на животни и хора, чиито силуети бяха очертано със скъпоценни камъни. В далечния край се издигаше гигантска бронзова статуя на мъж с грамаден щръкнал фалос, четири ръце и лице на демон. На двайсетина крачки пред него имаше олтар, поставен върху масивен каменен блок. По периферията му минаваше каменна платформа на половин височина. До самия олтар се стигаше по каменно стълбище.
— Аз ли ще бъда жертвата? — ухили се Кикаха.
— Не като част от религиозен обред — отговори тоанът с усмивка, изваяна като от гранит.
После каза няколко фрази на мелодичния местен език и телохранителите се изнизаха през главния портал. Един от тях затвори вратата и я залости с тежко резе. Ударът на резето отекна в главата на Кикаха като погребален звън. Но той се бе срещал много пъти със смъртта и винаги бе успявал да я победи.
— Изкачи се по стъпалата и остани до блока на олтара — заповяда Червения Орк.
Когато Кикаха се обърна с лице към тоана, едва не обърсвайки с гръб каменната стена, която стигаше до над главата му, той видя че Червения Орк запраща към него торбата. Тя прелетя разстоянието, което ги разделяше, и падна с глух звук в краката на Кикаха.
— Изпразни я — нареди с висок глас тоанът. Гласът му кънтеше.
Кикаха извади лъчемет, пакет батерии за него, дълъг нож, пълна с вода манерка, колан с кобур и ножница, чифт обувки, по-малък нож и кутия кондензирана храна.
— В лъчемета няма батерия — обясни Червения Орк. — Можеш да го заредиш когато стигнеш там, където те изпращам.
— И след като ти се окажеш извън обсега на ножа ми. Да, вярвам, че не поемаш рискове.
— Аз не съм толкова безразсъден, колкото си ти, леблабий. Добре, знаеш инструкциите ми и разполагаш с всичката информация, която можех да ти съобщя. Върни вещите обратно в торбата и се изкачи върху платформата.
Кикаха се подчини и отново се обърна с лице към тоана. Той се усмихваше сякаш изпитваше дълбоко наслаждение от процедурата.
— Наистина бих предпочел да те задържа като мой затворник, да се потрудя върху теб и накрая да изпия пепелта ти, както направих с тази на баща ми. Но… аз съм прагматик. Давам ти шейсет дни да се справиш и…
— Шейсет дни ли? — изрева Кикаха. — Шейсет дни за нещо, за което на тебе не ти стигнаха десет хиляди години!
— Ще бъде както казах! Още нещо, Хитрецо! За да те мотивирам допълнително, ще ти съобщя, че твоята кучка Анана се намира в стая, съседна на тази, в която беше ти! — Той замълча, после извика: — А може и да те лъжа!
Кикаха усети някаква огромна ледена висулка да се забива в него. И преди да успее да се размрази, той чу Червения Орк да извиква кодовата дума.
Твърдият камък под краката му се превърна във въздух и той полетя право надолу.
9
Дясната му ръка се стрелна с намерение да се вкопчи в стената на шахтата, която зейна под него. Връхчетата на пръстите му се плъзнаха по камъка непосредствено под ръба. Изглежда под краката му се бе отворила врата за телепортация, а не капак на замаскирана дупка. Колко типично за Червения Орк да не го предупреди, че му предстои падане!
Държейки торбата в лявата си ръка плътно до тялото той се бореше да запази вертикалното си положение. Светлината, която само за миг бе проникнала през вратата, сега бе изчезнала. Той продължаваше да пада незнайно накъде в абсолютна тъмнина. Шахтата, в която се носеше, изглежда се бе стеснила. Цилиндричната й стена като че ли се намираше буквално на милиметри от тялото му. В същия миг той осъзна, че се върти. Плъзгавата й, сякаш насапунисана повърхност, предпазваше кожата на гърба му от изгаряне… засега.
Вече бе започнал да отброява секундите. Бяха изминали двайсет. Смяташе, че бе падал не повече от пет секунди преди да се досети да измери някак продължителността на падането си. Други четири секунди бяха изминали от момента, в който шахтата бе започнала плавно да се извива докато бе станала хоризонтална. Тъмнината беше започнала да се оцветява от нещо като утринна зора. Слабото сияние постепенно се засилваше.