О-о-о, сепна се той. Пристигаме!
Миг по-късно излетя от някаква тясна дупка. Над него имаше ярко осветена каменна стена. Започна да се извърта във въздуха като котка, за да се приземи на крака. Успя. Озърна се и разбра, че се намира в каменна крипта около двайсет на двайсет стъпки широка и може би към трийсет висока. Онова, което бе помислил за стена, се бе оказало таван. Под него имаше воден басейн и се носеше надолу към него. И макар да се опита да се забие във водата с краката надолу, стовари се странично със сила, достатъчна да го запрати в дъното. Полузамаян от удара той се изправи и с мъка си запробива път нагоре към светлината. Когато излезе на повърхността заплува към края на басейна без да изпуска торбата от ръка. Ръбът се издигаше само няколко пръста над нивото на водата, така че не бе никак трудно да се изтегли на върху каменния под.
— Дяволите да го вземат! — извика той с чувство.
Гласът му отекна някак кухо. Все така седнал, Кикаха си пое дъх, озъртайки се, после стана. Светлината беше лишена от източник, но това не бе новост за него. В стените се виждаха отворите на три тунела. Кикаха развърза торбата и извади по-голямата част от съдържанието й. Макар да бе още мокър, той обу късите гащета и ризата с дълъг ръкав. Изсуши краката си с поличката, обу и нея, после чорапите и накрая приличащите на кецове обувки. Все така бързо препаса колана на кръста си, постави лъчемета в кобура и ножа в ножницата. Накрая завърза и торбата за колана.
— Не мога да се оплача… поне засега е забавно.
Но терзанията относно съдбата на Анана не бяха толкова забавни. Онзи тоански кучи син му бе дал миг надежда когато му каза, че Анана е още жива. И после бе изгасил светлия лъч, добавяйки, че не е изключено да лъже. Тази тактика имаше за цел, разбира се, да държи в шах Кикаха до самия край на мисията му.
Червения Орк беше левак. Следваше ли това да се приеме за указание да избере левия тунел? Или може би изборът не беше от значение. Би било напълно в стила на Червения Орк да го накара да гадае кой път да поеме, подсигурявайки се междувременно срещу евентуална грешка.
Кикаха влезе в тунела отляво на себе си. Беше запълнен все със същата лишена от източник и неоставяща сенки светлина, макар че по-скоро ставаше дума за полумрак. Тръгна бавно напред, внимавайки да не се натъкне на някакъв капан, макар да му се струваше, че дори да има такива, Червения Орк би следвало да ги е дезактивирал. Едва ли влизаше в плановете му да сложи край на мисията преди още да е започнала. Дори Червения Орк не бе чак толкова луд.
След приблизително петнайсетина минути тунелът зави наляво, а след още десетина — надясно. Скоро след това отново се изправи. След малко Кикаха стигна до ярко осветено помещение. Изсмя се.
Както и бе предположил, и трите тунела стигаха дотук и само един продължаваше нататък. Червения Орк бе нагласил нещата така, че нещастникът в басейна да се поизпоти над „трудния“ избор по кой тунел да поеме. Но фактът, че не му бе дал никакви инструкции относно правилния избор означаваше, че тоанът не възнамерява да облекчава задачата му.
Каменната стена изглеждаше напълно гладка, но това не означаваше, че част от нея не представлява добре маскирана телевизионна камера. Нищо чудно тоанът да го наблюдаваше точно в този момент. И ако беше така, той сигурно доволно се хилеше.
Кикаха показа среден пръст на евентуалния наблюдател.
После потегли по-уверено по единствения тунел. И той подобно на предишните бе запълнен с все същата призрачна светлина. Една миля по-надолу светлината започна да се засилва. Още четиридесет крачки по-нататък тунелът съвсем се изправи и от другия му край нахлу мощен поток дневна светлина. Когато излезе навън, той се озова на скален перваз. Под и над него склонът продължаваше гладък и по него не се виждаше нищо, върху което окото да спре. Ако решеше да скочи в реката там долу, това би означавало падане от поне хиляда стъпки височина. Остър и хладен вятър брулеше по склона.
Къде ли бе вратата?
Само след няколко секунди той усети топъл полъх по голия си гръб. Обърна се и видя блещукащо петно на около десет стъпки във вътрешността на тунела. Зад нея се виждаха смътните очертания на маси и столове.
— Играй си малките игрички, Червени Орк — прошепна Кикаха.
После се отправи към потрепващата стена, но спря само след няколко стъпки. Друга блещукаща стена се появи пред първата и я скри изцяло от погледа му.