Започнаха да слагат колани, раници и колчани, а Кикаха си мислеше: „Каква жена! Никакво колебание, нито една празна дума. Бърза преценка на ситуацията — ако не я е направила много преди аз да съм се сетил за тези неща, — и незабавни действия според изискванията на момента“.
От друга страна понякога се дразнеше, че тя знае мислите му, преди да се е решил да ги сподели с нея. А най-досадното бе, че напоследък тя реагираше спрямо него по същия начин, по който той реагираше спрямо нея.
Много, наистина много дълго не им се бе случвало да се разделят за повече от няколко минути. И през цялото това време можеха да разчитат само на компанията на едно-единствено човешко същество, намиращо се на тази планета. Уазисите бяха лош заместител на „хората“. Почти бяха лишени от чувство за хумор, нямаха представа от изкуство, а в технологично отношение не бяха се придвижили напред от хиляди години. Можеха да лъжат, но бяха неспособни на грандиозните измислици, които хората понякога разказваха просто заради самите тях. Нито веднъж досега Кикаха не бе чувал някой уазис да изкаже неконвенционална мисъл. Дори в културно отношение отделните племена практически не се различаваха.
Хванала копието в едната си ръка и факел в другата, Анана тръгна напред. Извадил томахавката, Кикаха пристъпваше няколко крачки встрани и зад нея. Така стигнаха до Храма. Дървената постройка беше тъмна. Пазачите, които би трябвало да бдят в тъмнината, бяха пияни и хъркаха на селския площад. Кикаха тръгна около Храма, проверявайки дали има други входове. Сега Анана го следваше и му светеше с факлата отзад. Оказа се, че единственият вход бе парадният — внушителна двукрила врата.
Напреко на двете крила беше поставена солидна греда. Той я издърпа през единия от жлебовете и после разтвори освободеното крило. Факлите, горящи в специални ниши по стените разкриваха пред погледите им малка постройка в центъра на пода. Представляваше точен макет на Храма.
Не се виждаше нито един уазис. Ако изобщо имаше някой буден, той можеше да бъде само в Къщата на Портала, както я бе нарекъл жрецът.
Кикаха дръпна резето на малката врата и я разтвори. Анана го следваше буквално по петите. Той остана извън сградата, но се наведе колкото можеше навътре, за да разгледа. Две факли осветяваха някакво съоръжение, от двете страни на което бдяха два дървени идола.
— Най-сетне! — въздъхна Анана.
— Казвах ти че този път е това, което търсехме.
— Колко пъти ми го казва.
И двамата бяха виждали врати, подобни на тази пред тях. Кикаха предпазливо подаде върха на томахавката си в пространството, заградено от рамката. Не би се изненадал, ако изчезнеше, но нищо такова не се случи. Дори когато заобиколи и повтори експеримента откъм другата страна, ефектът беше същия. Томахавката продължаваше да се вижда.
— Деактивирана — заключи той. — Добре. На нас не ни е нужна парола. Ще използваме Рога.
Той запъхна обратно томахавката в пояса си и отвори торбата, висяща на колана му. Извади от нея Рога на Шамбаримен. Беше от сребрист метал, почти две и половина стъпки на дължина и не тежеше дори четвърт фунт. Тръбата бе извита във формата на рог на африкански бизон. Мундщукът бе от меко на пипане златисто вещество. В другия край, който рязко се разширяваше, се виждаше нещо като сребриста мрежа или решетка, монтирана на половин пръст навътре. В долната половина на Рога имаше редичка от седем бутончета.
Когато светлината попадаше върху Рога под определен ъгъл, отражението разкриваше йероглиф, изписан върху горната половина и спускащ се на половината от дължината.
Това беше безценното съкровище, изработено от един ненадминат майстор и учен на древен Тоан — дума, която означаваше „Повелители“. Беше уникален. Никой не знаеше как би могъл да го възпроизведе в поне още един екземпляр, защото вътрешната му структура оставаше скрита дори за рентгеновите лъчи и ултразвуковите вълни, както и за всичко останали известни средства за изследване на вътрешността чрез облъчване в който и да е било спектър.
Кикаха вдигна Рога и до допря до устните си. Духна леко в мундщука, а пръстите му изсвириха мелодията, която отдавна беше научил наизуст. Сякаш видя в съзнанието си седемте ноти да политат като златни патици със сребърни криле.
Музикалната фраза щеше да разкрие и активира всяка скрита врата, разположена в дефектите на континуума, в който бяха потопени отделните вселени, стига тя да се намираше в обсега на неговото действие. Нотите можеха да активират и всяка видима врата, разбира се. Рога беше универсален ключ.
Той свали инструмента от устата си. Като че ли нищо не се бе променило, но в много случаи активираните врати с нищо не издаваха промяната в състоянието си. Анана мушна копието си през вратата. Върхът му изчезна.