— Така ли мислиш? Не забравяй, че той е първият измежду всички лъжци и съвсем спокойно може да не ти е казал истината.
— Той си мислеше, че аз няма да му избягам и че нямам друг избор освен да се върна пак при него. Така че разкри пред мен повече неща, отколкото би посмял при по-други обстоятелства. Но съм съгласен, че е голям лъжец. Въпреки че не ми е удобно точно аз да го укорявам в това, след като сам му казах някои неистини. И се пак мисля, че в конкретния случай той нямаше основание да ме лъже.
Манату Ворцион не каза нищо близо минута. След това проговори:
— Мисля, че ще бъде най-добре, ако говориш веднага. Започни с това как един землянин като теб попадна в света на нивата. Чувала съм фрагменти от историята. Може да са били преувеличения на истината. Затова искам да ми я разкажеш от самото начало до този момент, но моля те не я превръщай в епична сага. Нуждая се от сбит преразказ на най-същественото.
Кикаха постъпи както му бе наредила. Но когато стигна до срещата с люспестия странник, тя ахна. Очите й се отвориха широко и тя извика:
— Токинецът!
— Какво има?
— Продължавай, моля те! Какво се случи, след като го видя за пръв път?
И Кикаха й разказа как чужденецът, когото бяха мислили за мъртъв, бе започнал да е надига от саркофага си точно в мига, в който двамата с Анана се телепортираха от гробницата.
Тя стана на крака и нервно закрачи, размахвайки енергично ръце. Изглеждаше силно обезпокоена.
„Дори боговете могат да загубят сдържаността си“, мина през главата му докато я наблюдаваше.
— Токинецът! Токинецът! Това просто е невъзможно! — прошепна тя.
— Защо да е невъзможно?
Тя рязко се извърна с лице към него:
— Защото това бяха единствените същества от фолклора, родени от първобитни страхове и игра на въображението! Още когато бях малка, моите родители и робите в къщи ми разказваха истории за тях. В някои от тях токинците бяха представяни за нехуманоидна раса, предхождаща тази на тоаните. Според друг мит, те създали първите тоани и ги поробили. После тоаните се разбунтували и избили всички с изключение на един. Този единствен оцелял избягал в някаква неизвестна вселена и пак според преданието влязъл в нещо като анабиоза. Историята, оказала се доста страшничка за въображението на едно дете, продължавала с предупреждението, че той ще се събуди един ден, ще се съюзи с най-големия враг на тоаните и ще ги избие до един. А този най-голям враг щял да бъде един леблабий. Митът завършвал с описание на начина, по който умирал последния тоан и как леблабият ставал Повелител на всички светове… Според друг вариант на мита, той щял да се присъедини към племето на леблабиите и щял да им помогне да отхвърлят игото на Повелителите. Колко страшни бяха тези истории за децата! Но никога не съм предполагала, че този токинец може наистина да съществува…
— Не те излъгах — каза той. — Освен това бях много изненадан да видя образа на люспестия върху една от чашите по време на снощното пиршество.
— Ако токинецът се е надигнал от съня си и сега е кой знае къде, какво ли смята да прави?
— Единственото, в което може да си сигурна сега е, че тази раса действително е съществувала и в момента поне един неин представител е жив. Но по никакъв начин не можеш да знаеш дали той е настроен приятелски или враждебно.
Но вътре в себе си усещаше, че част от детските й страхове още са живи.
Тя седна отново, наклони се към него и го стисна силно за китката. Кикаха примижа, усещайки как за миг костите му се извиват в невъзможна посока. Силата й беше като на горила. Той определено не би искал да има неприятности с нея, най-малко от всичко физически сблъсък.
— Този люспест чужденец представлява неизвестен фактор. И като такъв представлява опасност, поне докато не научим за факти, които говорят за обратното. Разказа ли и на Червения Орк за него?
— Не. Никога не бих ми казал нещо, което би могъл да използва по какъвто и да е било начин.
Тя отпусна захвата си. Кикаха искаше да разтрие китката си, но знаеше че никога няма да покаже пред никого, та дори това да беше богиня, че го е стиснал така, че да му причини болка.
— Добре. В такъв случай разполагаме с едно предимство. Другото е, че Червения Орк не знае къде си в момента. Така че когато отново потеглиш за Пещерния свят…
— Да потегля отново ли?
— Но, разбира се. Мислех това за напълно ясно. Нали му даде дума, че ще го направиш?
— Няма никакво значение дали съм му дал дума или не съм. Той знае, че ще се върна при него, защото ми подхвърли, че Анана е жива и е негова пленница. Аз силно се съмнявам, че тя е оцеляла след онзи кошмарен потоп. Но не мога да си позволя да повярвам в това си убеждение.