— Ти така и не успя да ми разкажеш премеждията си до края.
Той свърши с скока си през отворилата се в тунела врата, която тя бе поставила пред тази на тоана.
— Ти си необикновен човек, макар че можеш да се похвалиш с късмет, на който биха завидили мнозина. Някой ден този ти късмет може да се изчерпи. И тогава…
Те продължиха да разговарят за други неща. Кикаха отпиваше от питието. Към края на разговора им той бе преизпълнен с надежда повече от обикновено, което бе забележително само по себе си, като се имаше предвид, че си беше непоправим оптимист.
Богинята се изправи и го погледна отгоре-надолу. Изражението на лицето й му подсказваше, че тя изпитва нещо като обич към него. И той самият чувстваше нещо повече от обич към нея.
— И така, отиваш да търсиш света на Зейзел. Ще разполагаш с едно предимство пред останалите му търсачи, понеже аз знам за съществуването на врата, за която едва ли някой друг подозира. Онова, с което мога да ти помогна не е малко, но мисията ти е изключително трудна. Ще се опитам да те държа в обхвата на глиндгласа, но не съм сигурно колко успешно ще бъде това. Ще останеш тук още няколко дни, за да отпочинеш, да натрупаш още малко сили и да обсъдим заедно и най-малките подробности от плана, който ще следваш. Изглеждаш му малко уморен. Сега си лягай и стани, когато почувстваш, че ти се иска.
— Понякога ми се налага да ставам, колкото и да не ми се иска.
Тя се усмихна и отговори:
— Ако не бъркам, искаш да кажеш нещо повече от онова, което се съдържа в думите ти.
— Такъв е стилът ми.
— Съвсем не си стеснителен за леблабий.
— Съществуват известни съмнения, че съм леблабий… искам да кажа, че съм чист леблабий. Може и да съм наполовина тоан, но не бих казал, че държа да науча това със сигурност. Нещата са такива, каквито са и аз съм такъв, какъвто съм.
— Ще говорим за това друг път. Свободен си.
„Тя май наистина ме поставя на мястото ми“, помисли си той. „Е, добре, и аз май прекалих с алкохола. Но дали всичко може да се обясни само с него?“
В съзнанието му за миг се появи образът на Анана. И той почувства, че му се доплаква.
Тогава тя го потупа по рамото и каза:
— Тъгата е цената, която плащаме, за да живеем. — Замълча за малко и допълни: — Сълзите са помогнали на малко хора в труден момент. Но има неща, за които знам със сигурност, че могат да облекчат скръбта.
Тя не каза нищо повече. Той се качи в стаята си и се приготви да си ляга. Когато се зави с одеялата почувства, че ще заспи трудно. И въпреки това бяха изминали само петнайсетина минути преди да се унесе. Събуди се трепвайки и бръкна за лъчемета, който беше оставил под възглавницата. Шум ли беше? Или някакъв глас? Нещо го бе събудило. Вече държеше лъчемета в ръка. И тогава различи женски силует в отвора на лишената от врата арка на фона на меката светлина, проникваща откъм коридора. Беше толкова висока, че можеше да бъде само на Манату Ворцион. Ноздрите му доловиха слаб аромат. Точно той изглежда го бе извадил от съня му, защото неговият нос бе като часови, изправен срещу врага. В миризмата имаше нещо приятно, но това не бе парфюм от шише. Напомняше му за рукнали потоци, за тежка пара, издигаща се над блатата… да, последният образ беше малко странен, но доста точен. Миризмата бе като от разгонена женска, но много по-силна от всичко, с което някога се бе сблъсквал.
Тя бавно пристъпи към него.
— Остави настрани лъчемета, Кикаха.
Той го положи на пода и зачака. Сърцето му биеше както бие с копита жребеца на прага на конюшнята. Тя леко се отпусна на колене, после легна странично на Кикаха. Тялото й беше като току-що извадено от нажежена фурна.
— Осемдесет години изминаха откакто родих последното си дете — прошепна тя. — И пак осемдесет години изминаха откакто не съм срещала мъж, чието дете бих желала да износя, макар че в леглото ми са лягали забележителни любовници. Но ти, Кикаха, който никога не изпадаш в безизходно положение, ти — неизлечим авантюристе, ти ще ме дариш с дете, което да обожавам и да отгледам с любов. Знам, че събудих в теб силна страст. Но по-важното е, че ти си един от много малкото, който не се изплаши от мен.
Кикаха не бе съвсем уверен в последното. И все пак след като през целия си живот се бе борил със страха, той щеше някак да превъзмогне и този, който наистина не бе особено голям.
Помисли си за Анана, макар че отливът на кръв от главата му и пренасочването й за немисловни цели направи образът й не така болезнен както преди. Ако беше мъртва, тя не би следвало да му пречи да бъде интимен с други жени. Но той не знаеше дали тя е мъртва, а двамата се бяха заклели да си бъдат верни. И щяха да се съобразяват с тази клетва, освен ако обстоятелствата не ги разделяха за дълго или не ги принудеха да я забравят за известно време. Как щяха да постъпят в такъв момент зависеше изключително от личната преценка на всеки от двамата.