Устата й докосна неговата, а лявата гърда на Манату Ворцион… каква ти гърда, направо беше цяла планета… се отпусна върху корема му.
Аз съм в нейната власт. Съдбата ми зависи от това дали ще реши да ми помогне в битката срещу Червения Орк. Съдбата на много вселени е заложена. Ако й откажа сега, това може непоправимо да наклони везните в полза на Червения Орк. Не, това са глупости, разбира се, но кой знае дали тя изгаря от ентусиазъм в желанието си да ми помогне. Освен това, един гост не може да си позволи да оскърби домакинята. Това е проява на лоши маниери.
А най-важното, призна той в себе си, че на мен ми се иска да го направя.
После въздъхна и проговори:
— Наистина страшно съжалявам, Велика майко. Но Анана и аз се заклехме в абсолютна вярност един към друг. Така че колкото и силно да те желая, а повярвай ми, пожелавал съм през живота си по-силно само Анана, аз няма да направя това.
Тя замръзна и след малко стана. Погледна го отвисоко и отговори:
— Ще уважа клетвата ти, Кикаха. Макар дори в този полумрак да виждам, че не съм ти безразлична.
— Тялото не винаги може да се противопостави на това, което разумът му заповядва.
Тя се изсмя и каза:
— Добре знаеш тоанските поговорки. Възхищавам ти се, Кикаха. Верността е рядка добродетел, особено когато аз съм изкусителката.
— Наистина е така. Затова тръгни си преди да съм се размекнал повече, отколкото трябва.
Три дни по-късно Кикаха и Манату Ворцион стояха изправени пред сребристия екран на нейната глиндгласа. Кикаха бе напълно облечен и добре въоръжен с различни оръжия. В раницата му имаше храна, вода и медикаменти. Главата му бе пълна със съветите на Великата майка.
Тя се наклони близо до устройството и прошепна кодовата дума. Повърхността му мигновено затрептя и сякаш леко се разшири. Кикаха погледна внимателно, но не видя нищо.
Манату Ворцион се обърна към него, прегърна го я обятията си, притисна го към гърдите си и го целуна по челото.
— Ще ми липсваш, Кикаха — прошепна тя в ухото му. — Дано успееш в своята мисия. Ще се постарая да не те изпускам от погледа си, но това може да не продължи дълго.
— Е, беше ми повече от приятно — отвърна й той. — Най-малкото което мога да кажа е, че научих много неща. А и ти ми оказа голяма чест.
Тя го пусна. Той пристъпи към вратата. Тя леко го докосна по тила и прекара връхчетата на пръстите си надолу по гръбначния му стълб. Някаква сладостна тръпка пролази през тялото му. Почувства се като че ли е получил благословията на богиня.
— Ако изобщо има някой, който може да спре Червения Орк, това си единствено ти — каза тя.
Зачуди се за миг дали наистина тя мислеше така. Но сам той беше напълно убеден, че това е истината. Оставаше малкото съмнение дали най-доброто на което бе способен, щеше да се окаже достатъчно за задачата.
После направи крачката, която го прехвърли през трептящата светлинна завеса.
11
Макар да знаеше от гигантката, че през първата отсечка от пътя му не го очаква нищо опасно, Кикаха беше готов за неочакваното. Беше приклекнал с лъчемет в ръка, когато изведнъж се озова в пълна тъмнина. Следвайки указанията на Манату Ворцион той направи три крачки напред. И примижа заслепен от ярка слънчева светлина. Пред очите му се простираше открита равнина — гледка, която също не го изненада, понеже Великата майка го бе предупредила и за нея. Той се поизправи, огледа се и прибра оръжието в кобура си.
Небето представляваше една необятна зора и по него пробягваха виолетови, зелени, сини, жълти и сиви ивици. Равнината беше покрита с висока възжълта трева и само тук-там се виждаха горички от дръвчета. Някъде в далечината голямо стадо от огромни черни животни мирно пасеше. Зад него се издигаше гладка пирамидална канара от мазен зеленикав камък с размери на къща.
Разполагаше с петдесет секунди да се премести от другата страна на канарата. Великата майка бе планирала този маньовър за да мистифицира евентуалните врагове, на които би хрумнало да се възползват от нейната система от врати. Той заобиколи тичешком скалата и видя потрепващото върху камъка петно. Но тук той попадна на нещо, което дори Великата майка не би могла да предвиди. Два звяра с размерите на тигър, с дълги източени муцуни и зъби на хищник стояха точно пред вратата. Те изръмжаха дружно, но не се преместиха.
Кикаха изрева и се затича срещу тях, извадил лъчемета. Едното от животните скочи встрани, но другото приклекна, готвейки се да скочи върху му. Лъчът го прониза през главата. Без да издаде звук, то се строполи на земята. Той прескочи трупа, от който се издигаше струя вонящ дим и се хвърли през вратата. В ушите му нахлу рев. Другият хищник изглежда се бе обърнал и го нападаше. Кикаха си представи как вратата се затваря точно в този момент и едрото тяло се забива в твърдата скала. Вместо това усети нещо да го тласва напред и блъсва в стената. Силата на удара го зашемети.