След неизвестно колко време се свести и напипа с ръката си лепкава течност. В ноздрите му нахлуваше миризма на невестулка. Но те долавяха и мириса на кръв. Той напипа устройството на китката си и натисна бутона. Блесна светлина и за миг го заслепи. Той видя че се намира в в малка каменна крипта, доста подобна на предишната. Съмняваше се, че е в същата скала, ако разбира се се намираше в скала. Стана и в този миг забеляза, че от големия хищник се бе телепортирала само предната част.
Отправи се към стената, през която току-що беше проникнал тук. Върху всички стени имаше потрепващи петна. Великата майка му бе обяснила, че две от тях са на фалшиви врати, които ще облеят натрапника с отрова, ако той избере да мине през тях. Кикаха скочи през безопасната врата, надявайки се, че срещата с хищниците не го бе забавила прекалено много. Озова се от другата страна, извика кодовата дума и мигновено бе прехвърлен върху метален сандък със страна шест стъпки и дълбочина шест пръста. Той висеше без никакви подпори на хиляда стъпки височина и под краката му се простираше гола каменна пустош. Небето бе синьо, а вятърът, който свиреше в ушите му, беше студен. Безкрайни редици от издялани исполински каменни бюстове се простираха се самия хоризонт и явно дори отвъд него. Манату Ворцион му бе казала, че едно време този свят принадлежал на Аратмийм-Наперченият. Повелителя — още преди много, много време убит от Червения Орк — си създал свят, една четвърт от който представлявала каменна пустиня, в която всяка скала и всеки скъпоценен камък били изваяни с образа му.
Беше доволен, че не е пристигнал тук по време на електрическа буря. Гръмотевиците и воят на вятъра биха могли да заглушат кодовата дума. Това може би не би било така трагично, ако металният сандък под него не бе програмиран да се обърне и да го изтърси от себе си в подобен случай.
На дъното на сандъка, близо до края му, трябваше да има леко изпъкнала метална пластинка. Кикаха коленичи, легна по корем, пресегна се под сандъка, напипа пластината и я натисна. И се озова, точно както Великата майка му бе обещала, в тъмно място, заобиколен от всички страни от изключително гъста течност. Тя го притискаше от всички страни, изпълваше ноздрите му и напираше в ушите му. Не беше взел кислородна маска, защото по план трябваше да остане в тази клопка съвсем за кратко. Това не се отнасяше до враговете на Манату Ворцион, които не биха могли да знаят онова, което знаеше той.
Кикаха се пресегна с дясната си ръка и опипа близката стена, докато пръстите му докоснаха някаква издатина. Натисна я с длан и мигновено се освободи от най-странния капан, в който някога бе попадал. Беше разбрал, че капанът е заложен във вътрешността на масивна скала в света на Уут, където камъните представляваха необикновена комбинация между жива и нежива материя, така както е при вирусите. Бавно движещият се флуид в крайна сметка излизаше през пукнатините в скалата и капеше покрай гигантската канара. И от тази необичайна лава се раждаха — ако можеше да се нарече така загадъчния процес — малки топки, сплескани откъм дъното.
Местните жители боготворяха „майката“, така че взимаха „децата“ и ги поставяха в центъра на своите селища. Мъничките богове израстваха в камъни с големината на майката. На всичко отгоре тя бяха и предмет на оживена търговия. Селата, които имаха монопол над тях, ги продаваха на тези, които не разполагаха с такива. Много войни бяха пламвали, за да се защитят или заграбят запаси от най-ценната стока на тази планета.
В невъзможност да направи нещо друго, Кикаха остана, изчаквайки течността да се стече по него в малка локва до краката му. След това я прескочи и се озова на сухо място. Отправи се на изток. Манату Ворцион, която бе прекарала хилядолетия наред, използвайки шпиони и черпейки информация от врати, към които се бе подвключвала тайно, имаше смътна идея къде би могла да се намира вратата за света на Зейзел. Задача на Кикаха бе да открие точното й местоположение, но той поне знаеше в каква посока да го търси.
Тази задача не се оказа никак лесна. Все пак се намираше на Нежелания свят — една планета толкова претъпкана с опасни зверове, птици, растения и други форми на живот, че те само благодарение на някакво чудо не се бяха унищожили взаимно още преди много време. Загубвайки маса време в опити да ги избягва и да се защитава от тях, Кикаха бе пропит от чувство на възхищение пред способността на Червения Орк да оцелява. Десет дни по-късно, четири от които прекарани в криене от високо само пет стъпки, но простиращо се върху площ с размерите на малък квартал, животно, което се просмукваше през почвата и излъчваше отровен газ, Кикаха преодоля висок планински хребет. В краката му се простираше равнина, прорязана от река. До самата река се виждаха останките от гигантско квадратно гнездо, построено от неизвестни създания. Дори Манату Ворцион не знаеше какво представляват те. Както и да е, гнездото бе действително построено от подобна на цимент смес, която съществата правели в коремите си и изплювали за да изсъхне.