Лос бе поставил тук врата — единственият вход, доколкото бе известно на останалите — за света на Зейзел. Когато Червения Орк се върнал тук отново, той избил всички животни, живеещи в гнездото. А когато не успял да намери вратата, разрушил и самото него. Решавайки, че нищо неподозиращите създания са изтръгнали вратата от основата й и са я заровили на друго място, той претърсил основно близо сто квадратни мили площ. Използвал много чувствителни детектори на метал,които били в състояние да определят размерите и формата на всеки метален къс, намиращ се на до сто стъпки под земята. Но не открил вратата нито първият път, когато опитал, нито стигнал до успех при многото си следващи експедиции.
— Истината е — бе казала Великата майка, — че ние не можем да сме сигурни дали онези същества действително не са преместили и скрили вратата. А може това да е дело и на някой от Повелителите, макар това да не ми се струва много вероятно.
Кикаха се бе въздържал да сподели, че вече бе помислил и за тази възможност. Това можеше — както вече се бе случвало не един и два пъти — да я подразни и просто да го сдъвче и постави на мястото му. Понякога Великата майка бе особено Велика.
Той се спусна и пресече равнината, подплашвайки стадо от подобни на бизони животни, след което стигна при руините. След Червения Орк не бяха останали дори парчета. Той бе унищожил всичко наоколо и не се бе успокоил преди да издълбае с бластерите си огромна дупка в земята. Дупката се бе запълнила с вода почти догоре.
Кикаха свали раницата си и я остави на земята. Развърза я и извади от нея устройство с формата на голяма пура, но поне два пъти по-голямо от най-голямата, която някога бе виждал. Някъде по средата на горната му част беше прикрепен цилиндъра на зрителна тръба. Насочи го към мястото, където личеше, че се бе намирала постройката. Погледна в окуляра и видя кръстчето на прицела и част от небето. Бавно го премести през терена, вдигайки го постепенно нагоре. И след малко видя просветване като от малка светкавица.
— Проклет да съм, ако не е това! — прошепна той.
Манату Ворцион му бе обяснила, че устройството представлява детектор на врати и на дефекти в стените на континуума, от който бяха изградени вселените. До момента, в който то не се озова в ръцете му, Кикаха дори не бе подозирал, че такова нещо може да съществува. Тя спомена, че устройството е на много хилядолетия и доколкото й е известно единствено по рода си.
— Предполага се, че и то е дело на Шамбаримен.
— Ти си много уверена в онова, на което съм способен — бе казал той. — Ами ако го загубя или ми го отнемат?
Тя бе свила рамене и бе въздъхнала:
— Пазих го толкова време за действително важен случай, за сериозна криза. Мисля, че моментът да бъде използвано е дошъл.
Значи тук се намираше вратата, а по-точно тук се намираше слабото място, останало след махането на металната рамка на вратата. Червения Орк не би могъл да знае за това, понеже не беше разполагал с детектора.
Кикаха остави детектора. Някъде там, може би на петдесет стъпки над земята, се намираше „пукнатината“ между двете вселени, видима само през инструмента. За да я достигне той трябваше да построи няколко платформи и стълби върху тях. Наоколо имаше достатъчно дървета, а и той разполагаше със сечивата, които можеха да му потрябват.
— Е, да се захващам на работа — прошепна той на себе си.
— Благодаря — чу се зад гърба му.
Кикаха мигом се извърна с ръка върху прибрания в кобура лъчемет.
На четиридесет крачки от него стоеше Червения Орк. Усмихваше се, а неговият лъчемет вече беше насочен срещу Кикаха. Зад него се виждаше летателен апарат с блестящ корпус и отметнат настрани капак на кабината.