— Не! — предупредително изрече тоанът.
Ръката на Кикаха замръзна. Подчинявайки се на жеста на Червения Орк той вдигна двете си ръце над главата. Сърцето му биеше с такава сила, сякаш всеки миг щеше да експлодира.
— Но как…? — започна Кикаха, после стисна зъби. Тоанът определено щеше да се възползва от случая да му обясни колко умно е действал.
— А сега много бавно свали едната си ръка, изтегли лъчемета с два пръста и го хвърли далеч от тебе — каза Червения Орк. — После хвърли търсача към мен.
Кикаха се подчини, оглеждайки за подкрепленията на тоана. Най-близкото им прикритие можеше да бъде малка горичка на стотина крачки от тях.
— Разбрах, че Манату Ворцион те бе отвлякла — започна Повелителя. — Отдавна знаех за поставения от нея капан и съзнателно те изпратих през моята врата, за да може да те отклони при себе си. Предполагах, че ще ти даде някакъв уред за откриване на вратата — е, признавам, че не знаех защо шестоъгълната рамка вече я няма — и че ти ще дойдеш тук, използвайки нейната система от врати.
Кикаха имаше много въпроси. Единият бе, разбира се, откъде Червения Орк знаеше, че точно Манату Ворцион ще се намеси. Но той нямаше да ги зададе. Най-важното бе, че ситуацията, в която се намираше в момента, бе по-лоша, отколкото бе считал за възможно.
— Не възнамерявам да те убия точно сега — проговори Червения Орк. — Почини си докато аз използвам нейното устройство.
Без да спуска поглед от врага си, той се наведе и взе търсача. После насочи лъчемета си към Кикаха. Трябва да го беше нагласил само на парализа, но когато лъчът се заби в гърдите му, той падна назад. Ефектът бе, като че ли бе отворил крепостна врата и една дузина мъже с таран в ръцете, го бяха забили в него. Светът помръкна и дъхът му секна. Искаше да се изправи, но това бе абсолютно невъзможно.
Когато се съвзе до степен да си поеме въздух и да се подпре на лакът, Червения Орк вече надничаше през окуляра. Миг по-късно той го свали от окото си и се обърна с елейна усмивка на нескрит триумф към Кикаха.
Ярка светкавица заслепи Кикаха и ушите му зазвънтяха от тътена.
Парчета кървава тъкан полепнаха по лицето и гръдния му кош. След малко димното кълбо около Червения Орк се разся. Лявата му китка и по-голямата част от ръката му бяха откъснати, главата и торсът му представляваха кървава картина, а самият Повелител лежеше не земята.
Кикаха се отпусна обратно на тревата и се загледа в светлосиньото небе. Просто не можеше да осмисли току-що случилото се. Той — човекът с хилядите живота, онзи, който никога не изпадаше в безиходна ситуация — беше озадачен. Трябваше сърцето му да престане да се блъска и болката в гърдите да го поотпусне, за да може отново да мисли.
На мястото на болката дойде гневът. Манату Ворцион го бе измамила. Беше го използвала като пешка, без да я е грижа, че той може да пострада или дори да загине. „Детекторът“ й се бе оказал фалшификат, предназначен да заблуди Червения Орк. Светлото проблясване, уж издаващо местоположението на дефекта в стената, бе програмирано да се появи няколко минути след изваждането на уреда. А нещо друго, по-сложно и той нямаше представа какво, бе взривило устройството, явно когато тоанът се приближеше в обхвата му на поражение. Това, че и приносителят му можеше да умре, явно не можеше да я спре.
Великата майка се бе оказала велика кучка.
— Можеше поне да ме предупреди — прошепна той.
Но вероятно тя не го бе направила, опасявайки се, че поведението му би могло да го издаде, ако той знае истинското предназначение на търсача. А на укорите му сигурно би отговорила, че Червения Орк представлява такава заплаха за всички вселени, за самото им съществуване, че всички средства, с които би могъл да бъде убит, са предварително оправдани.
„Не, не когато става дума за мен“, помисли си той. „Сега трябва да убия Манату Ворцион. Няма да тръгна да я търся, но ако някога случайно я срещна, ще я убия“.
И изведнъж простена. Сред потока образи, рисуващи картини на онова, което щеше да сполети Манату Ворцион, се появи лицето на Анана. Единствен Червения Орк знаеше дали Анана бе загинала по време на потопа, а сега той бе мъртъв.
Простенвайки отново, Кикаха се обърна настрани, за да се изправи.
— Боже Господи! — ахна той, без да се опитва да скрие шока си. Дори да искаше беше невъзможно, защото шоковете следваха един след друг. На не повече от десет стъпки от него стоеше Червения Орк. Държеше лъчемет, насочен към врага си и се усмихваше точно по-същия начин, по който се бе усмихвал до съвсем неотдавна убитият. Зад него се виждаше летателен апарат — точно копие на първия.
Кикаха се обърна в посоката, където само допреди малко беше стоял Червения Орк… там, където той още беше. Защото трупът не беше помръднал. Едновременно с това пред него стоеше и живият Орк. Това наистина беше много. И макар мозъкът му да отказваше да възприема бесния ход на събитията, тялото му се оказа в състояние да се изправи, макар и с мъка, на крака. Леко олюлявайки се, той проговори с дрезгав глас: