— Ти май наистина имаш девет живота!
— Е, не чак толкова, колкото има котката — меко възрази Червения Орк.
Кикаха направи безмълвен жест с ръка по посока на трупа, без да казва нищо.
— Двойници, получени чрез клонинг: плът от плътта ми, гени от гените ми — обясни Повелителя. — Отглеждам ги от малки и сам ги възпитавам. Тъй като в известен смисъл представляват мен самия, те са заредени с моята енергия, с жаждата ми за власт, така че трябва междувременно да се грижа, да не им дам възможността да се възползват от малко необичайната ситуация. Не бих се обърнал с гръб към нито един от тях. Понеже са надарени с моя интелект, макар да не са така добре образовани и да им липсва моя жизнен опит, те са склонни да изиграят ролята на примамки, но едновременно с това са готови да продадат живота си максимално скъпо. Четирима от тях вече бяха пожертвани, включително този тук, но аз отмъстих за първите трима. — Той поспря, усмихна се и завърши: — Разбира се, може би дори в този момент ти разговаряш с един от тях, а не с истинския Червен Орк.
— Как дойде тук? Как разбра, че аз съм пристигнал?
— Е, Манату Ворцион не е единствената, която има своите малки тайни. Ти ми кажи какво се случи тук. Предполагам онова устройство изобщо не е могло да открива дефекти и единствената му функция е била да ми откъсне главата, ако може. Ти сигурно също си се замислил над голямата вероятност експлозията да засегне и теб и главата ти да литне заедно с тази на двойника. Аз обаче гледам с подозрение на очевидните неща. Няма никаква пукнатина, нали?
— Няма.
— Знаех, че няма — усмихна се Червения Орк. — Опитвах вече тук с Рога и нищо не се случи. Ако можех да предвидя този развой на събитията, когато те изпращах, щях да те предупредя, за да не губиш моето и твоето време. Тръгвай пред мен към самолета — посочи той с лъчемета.
Кикаха се подчини. Питаше се къде ли е Рога сега. Най-вероятно някъде в летателния апарат. Изведнъж се случи същото, което вече се бе случило, когато Червения Орк го бе заловил на върха на скалата. Той усети леко бодване отзад и се събуди в непозната стая, представляваща куб със страна двайсет стъпки. Не беше вързан и беше гол. Не се виждаха никакви мебели, подът беше незастлан, липсваха врата и прозорец. В единия ъгъл на пода имаше дупка с очевидно предназначение. Изглеждаше чиста и от нея не идваше никаква миризма. Прохладен въздух галеше тялото му, подаван вероятно през дюза в стената горе при тавана.
Гърдите още го боляха. Когато погледна надолу видя дълъг синьочер оток. Но главата му бе чиста и емоционалният шок бе отминал. Чувстваше безсилие и това го изпълваше с гняв.
За да се освободи от сковаността в мускулите и да забрави за скорошните си вълнения, той се захвана със серия физически упражнения, изпълнявайки ги толкова енергично, колкото му позволяваше болката. След това закрачи напред-назад, очаквайки следващия ход на Червения Орк. Сигурно бяха изминали часове, когато леко изкашляне зад гърба му го стресна. Обърна се и видя Червения Орк или един от двойниците му с лъчемет в ръката. Кикаха започваше да мисли, че оръжието направо е присадено там. Повелителя вероятно бе влязъл през врата в стената, докато Кикаха се бе намирал с гръб към него.
— Обърни се — късо нареди тоанът.
Кикаха го стори. Горната и долна половини на стената пред него се разделиха. Горната се скри в тавана, долната — в пода. По заповед на Повелителя Кикаха се отправи по открилия се пред него много дълъг и много широк коридор, в стените на който нямаше никакви врати или прозорци. Коридорът зави и отново продължи все така безкраен. Там обаче имаше врата висока дванайсет стъпки, пред която стояха двама стражи, въоръжени с копия. Квадратните им стоманени шлемове и изпъкналите им кираси бяха позлатени, а късите им поли бяха аленочервени и избродирани с фигурките на малки женски сфинксове. Никога преди Кикаха не бе виждал нито подобно въоръжение, нито такива дрехи. Стражите направиха по крачка настрани, но копията им бяха готови да се забият в Кикаха. Вратата зад тях се плъзна странично в стената.
Следвани от стражите двамата с Червения Орк влязоха в огромна зала, натъпкана с лабораторно оборудване, чието предназначение в по-голямата си част бе непознато за Кикаха. Тръгнаха по тясна, дълга близо половин миля, пътека, която минаваше покрай безброй маси и някакви големи машини. Когато стигнаха до стената, Червения Орк нареди на Кикаха да спре. Тоанът изрече бързо кодовата дума, но Кикаха я дочу и запомни за случай на нужда.