— Аз ще бъда жив — заяви Кикаха.
— Знам това. Да хапнем нещо?
— Изобщо не съм гладен. Мисля, че ще се задавя още на първата хапка.
— Ами, понякога коремът има решаващата дума. Добре тогава. Ще можеш да ядеш и по-късно в твоята стая. — Тоанът замълча докато дъвчеше, преглътна и отпи малко вино, преди да продължи: — Опиши ми преживелиците си с великанската курва.
Кикаха се подчини, разказвайки почти всичко. Спести само думите на Великата майка за люспестия чужденец. Червения Орк можеше да знае част от случилото се в дома на Манату Ворцион. Никой не можеше да каже каква система за подслушване би могло да има инсталирана там.
Когато Кикаха свърши, Червения Орк проговори:
— Не исках да я забърквам в моите дела. Поне засега. Но тя сама се забърка, като те отвлече от мен. Между другото, тя не те е прехвърлила в гората, защото е била загрижена за теб и е искала да ти даде време да се адаптираш към нейния свят, преди да се срещнете. Направила го е единствено с цел да се предпази. Ако ти бях имплантирал малка атомна бомба и я бях нагласим да избухне когато се пристигнеш при нея, подобно забавяне щеше да я спаси. — Той се засмя и продължи: — Но аз не мога да направя това. Говоря за атомните бомби. За целта би трябвало да съм готов да посветя значително време, да проуча къде може да има информация за изработването на такава бомба, да се посветя на добива на необходимите ми метали, да построя реактор… схващаш какъв е проблемът, нали? — Той избарабани с пръсти по масата и отново заговори: — Два дни трябва да ти стигнат да се възстановиш. След това, готов или не, потегляш. И този път ще те прекарам през серия врати, за които съм сигурен, че Манату Ворцион дори не подозира.
Кикаха още не се бе отърсил от скръбта си, когато пристъпи през избраната от Повелителя врата. Пред втората врата намери време да зареди лъчемета си. За трийсет минути премина през пет врати. Една от тях се намираше в пещера високо в планината. Преди да се телепортира и през нея, той зърна за миг долина, през която се провираше река. После се озова в малко село, над което се издигаше замък. Извика радостно, защото гледката му бе позната. Това беше имението на барон фон Криц — негов враг от времената, когато Кикаха се бе подвизавал из Драхеланд в света на нивата — вселената, което обичаше най-много от всички. Миг по-късно вече беше на съвсем друго място.
Но не онова, което Червения Орк му бе описал. Намираше се в килия без прозорци, но с тежка врата. Отсъстваха всякакви мебели. Имаше тоалетна, умивалник с чинийка за сапун, няколко хавлиени кърпи на закачалката и купчина одеяла в ъгъла.
И още нещо имаше в тази килия: затворник, когото Кикаха позна веднага, въпреки че той бе напълно гол.
Ерик Клифтън!
Англичанинът стоеше в един от ъглите и видимо бе объркан.
Преди който и да е било от двамата да успее да продума, Кикаха усети че изпада в несвяст. Клифтън вече бе паднал на колене и лицето му бе безжизнено. Когато се свести Кикаха установи, че лежи на пода. Подобно на съкилийника си и той беше абсолютно гол. Лъчеметът, кобурът, коланът и дори раницата ги нямаше.
Изправи се на крака с мъка. Клифтън започваше да се размърдва. Кикаха погледна през солидните решетки на вратата и ахна.
Пред вратата на килията стоеше люспестия.
12
— Изобщо не допусках, че и някой друг освен мен може да е оцелял след потопа — проговори с тих глас Клифтън зад гърба му. — Но май щеше да бъде по-добре, ако и двамата бяхме загинали още тогава. Защото сега сме в безмилостните ръце на демон от Ада, а може това да е самият Принц на мрака. Душите ни са в смъртна опасност.
Кикаха чуваше думите, но бе приковал всичкото си внимание върху онзи, който ги бе пленил, така че смисълът им мина покрай него. Погледнато отблизо съществото изглеждаше още по-чудовищно и заплашително, отколкото тогава в „ковчега“. Масивните мускули и здравите кости биха подхождали и на Херкулес. Златистите и зеленикави люспи по кожата му проблясваха в сумрака на нощта. Сплетени костни пластини около шията му се спускаха до самите рамене, точно под линията на челюстта. И те бяха покрити със змийски люспи. А чертите на лицето му разкриваха нещо, което Кикаха не бе забелязал преди. И там под люспите имаше костни плочи. Но те изглеждаха от по тънки кости, отколкото тези по шията и тялото му.
В същия миг люспестият отвори уста и показа дълги остри като на лъв зъби, макар кучешките да бяха много по-къси.
„Този май не яде плодове и зеленчуци“, помисли си Кикаха. „От друга страна и мечките имат зъби на хищник, а диетата им е по-скоро на вегетарианец, отколкото на месоядно“.