Дълъг и много остър връх на език се подаде като при влечуго. Това по-скоро беше зелено пипало, порасло на края на червен човешки език.
Големите зелени очи бяха разположени само малко по-широко, отколкото при хората. Напомняха на Кикаха очите на крокодил. Имаха клепачи, които се отваряха и затваряха ритмично.
Зад него, от другата страна на залата, имаше още две килии, подобни на тяхната.
— От колко време си тук? — попита той тихо Клифтън.
Когато чу гласа на Кикаха, съществото насочи плоските си уши към него и ги сви в тръбичка, за да долови всеки звук.
— Отпреди два дни — прошепна в отговор Клифтън. — Едва не се удавих по време на онзи порой и след него бях направо смазан. Все пак успях да се хвана за един носен от течението ствол и така бях отнесен надалече. Дори паднах в един водопад, но оцелях благодарение на Бога и на моя ангел-пазител. Стигнах до самото дъно на пропастта, така че небето над главата ми се превърна в тъничка лента светлина. Сякаш се намирах в търбуха на самия Ад. Сега съжалявам, че не умрях от горещината и влагата, но тогава достигнах до брега на водите, които вече се бяха успокоили. Нищо не се виждаше. Заопипвах с ръце слепешката и отново Бог и ангела ми пазител ме осениха със своята милост.
Люспестият беше пристъпил напред, беше обхванал с огромните си ръце две от пръчките на решетката и гледаше с напрежение пленниците си. Кикаха с изненада видя на десния му показалец пръстена, който Клифтън бе носил в дупката. Обърна се и погледна дясната ръка на англичанина. Пръстенът го нямаше. Отново погледна люспестия чужденец. Ако той бе отнел пръстена на Клифтън, сигурно го бе преработил, за да стане на дебелия му пръст.
— Давай по-накратко! — каза Кикаха. — Как попадна тук?
— Бог да благослови всички ни! Досега не ми бе хрумвала мисълта, че тук може да не ни стигне времето. Казано накратко, изкатерих се колкото можах по-нависоко, изпусках се на няколко пъти, но за малко и накрая абсолютно изтощен намерих един корниз достатъчно голям, за да заспя на него, въпреки изтощението си.
— Предупредих те да не се отклоняваш!
— Когато се събудих, огледах се наоколо и разбрах, че корнизът е издатина пред входа на пещера. Чувах вътре да тече вода. Бях много жаден, а реката беше долу в ниското. Влязох в пещерата, съвсем бавно и предпазливо, разбира се, плъзгайки краката си по каменния под, за да не падна случайно в пропастта. Не след дълго излязох на един водопад вътре в пещерата. И тогава ме озари ярка светлина. Намирах се на висока планина в друг свят. С две думи, бях минал през врата, монтирана в пещера на пропастта. Вратата сигурно е била поставена от някой Повелител дълго преди на тази планета да се разрази битката между Лос и сина му.
— Това трябва да е било преди хиляди години — отбеляза Кикаха. — Вероятно го е направил един Повелител на име Ололотон.
— Да. Но аз се задържах там само няколко секунди. Веднага бях пренесен на друго място, после на трето, на следващо. Там беше краят. Озовах се в тази клетка в средата на онзи кръг, който виждаш очертан там в ъгъла. Не те съветвам да влизаш в него, защото в същия миг може да бъде прехвърлен и някой друг. И ако се случи там да има чуждо тяло, може да стане експлозия.
Едва сега Кикаха забеляза оранжевата окръжност в ъгъла.
— Не мисля, че подобно нещо може да се случи — възрази той. — Ако тук има датчици, а така е при повечето врати, вратата няма да се задейства докато в кръга има нещо, което да пречи.
— Но ти не знаеш със сигурност дали тук в килията има такива датчици, нали?
— Какво се случи с пръстена ти?
— О, малко след пристигането ми тук загубих съзнание. Предполагам благодарение на някакъв газ, пуснат от демона. Не виждам друго обяснение. Сигурно пак това е причината и двамата да рухнем на пода, когато пристигна и ти. Както и да е… нещото трябва да е влязло в клетката, за да прибере всичките ми дрехи и лични вещи. Когато се свестих след това, пръстенът ми го нямаше. Сега е на ръката му — и Клифтън посочи показалеца на съществото.
— Видях го — каза Кикаха. — Сега…
Но в този миг люспестият заговори с дълбок звучен глас, а пипалото се замята в устата му. Думите му бяха напълно неразбираем брътвеж. Когато спря да говори, той наклони глава към Кикаха видимо в очакване на отговор.
— Не те разбирам — отвърна му Кикаха на тоански.
Люспестият кимна. Но за него кимването можеше да означава и „не“. После се извърна и се отправи надолу по коридора.
— Да-а — проточи Кикаха. — Ами… ти май така и не успя да довършиш историята на идването ти тук.