— Аз…
Клифтън спря и челюстта му провисна. Кикаха се обърна и видя, че една от свободните килии от другата страна, току-що беше запълнена. Човекът в нея беше крайно изтощен и коленете му се подгъваха. Той легна странично в очертанията на кръга, в който беше пристигнал. Кикаха веднага позна дългата бронзово червеникава коса и ангелски красивото лице.
— Червения Орк!
Клифтън сепнато пое въздух и заключи:
— Дяволът хвана друг дявол!
Вероятно някаква алармена система се бе задействала, защото след няколко секунди Кикаха чу познатите му тежки стъпки и видя съществото да идва насам. И малко преди то да стигне до килията на Червения Орк, Кикаха пак загуби съзнание.
Събуди се объркан, оглушал и опрян в стената срещу заключената врата. Имаше чувство, че главата му се е раздула двойно. Ноздрите му долавяха парещата миризма на пушек, от който очите му се насълзиха, но това не беше дим от барут. Той опипа от двете си страни. Дясната му ръка докосна нечие тяло. Беше Клифтън, който още не бе дошъл на себе си. Той бе изплескан от дима и изцапан от кървави парчета тъкан. Когато погледна собственото си тяло, Кикаха видя, че и той е потънал в гадната мръсотия. Все още замаян, той чукна с нокът парченцата от гърдите си, корема си и десния си крак. Какво ли се бе случило?
Въздухът се бе поизчистил, защото някакво течение отнасяше дима надолу по коридора. Пръчките на решетката бяха покрити със ситни капчици кръв, парченца кожа и мускули висяха по тях и покриваха пода. В краката на Кикаха бе паднало човешко око.
Той бавно идваше на себе си. Опита се да се изправи на крака, но изпитваше такава слабост, че не можа да го направи. Неясно защо го болеше и гърбът, а краката му трепереха и в тях не бе останала никаква сила. Затвори очи и седна, опрял гръб в стената. Когато отново ги отвори, вече имаше ясна идея точно какво се бе случило. В капана на люспестия странник бе попаднал не Червения Орк, а поредният му двойник. Този път тоанът бе изпратил двойника си след Кикаха, макар целта му да не бе ясна.
Не. Мозъкът на Кикаха започваше да работи на обичайните си пълни обороти и причината бе напълно ясна. Детекторите на Червения Орк бяха установили, че Кикаха отново се е отклонил от пътя, програмиран за него от Червения Орк. Тоанът сигурно е бил изненадан — и не по-малко обезпокоен, — че Кикаха пак му се е изплъзнал. Решил е да изпрати един от двойниците си по пресните му следи. Сигурно е действал светкавично! Сложил е бомба в раницата на двойника — бомба, нагласена да експлодира няколко секунди, след като жертвата пристигне в точката, в която Кикаха е бил прехванат. Двойникът, естествено, не е подозирал за бомбата.
Макар да е нямал никаква представа какво точно се е случило с Кикаха след изчезването му от всичките му детектори, Червения Орк правилно се е досетил, че само негов враг може да направи това. Без съмнение е решил, че това отново е дело на Манату Ворцион. Но който и да е бил това, за Червения Орк е било ясно, че врагът му разполага с устройство, което той не притежава. Така че този враг е трябвало да бъде унищожен, дори това да означава, че Кикаха е щял да се превърне в кървав дъжд.
Въпреки болката си и невероятната слабост, Кикаха стана на крака и куцукайки отиде при вратата на килията. Решетката на килията, в която бе пристигнал двойника, бяха огънати навън. Прищевките на взрива бяха оставили един крак, откъснат някъде в бедрото, една ръка и извита кост като от ребро непосредствено пред вратата на килията.
Той притисна лице в пръчките и погледна надолу по коридора. Люспестият стоеше на не повече от дванайсет стъпки и движеше енергично глава във всички посоки, сякаш се опитваше да намести парченцата на мозъка в предишното им положение. Макар по него да не се виждаха парчета от кръв и плът, светлите цветове на люспите му бяха потъмнели от дима.
Кикаха се обърна към Клифтън. Очите му бяха отворени, а устата му се движеше. Но Кикаха нищо не чуваше. Обърна се да отиде при англичанина, но така и не успя. Отново изпадна в несвяст.
Когато се свести лежеше по гръб на легло в голяма стая. По стените и тавана имаше огромни екрани, на които се виждаха непознати животни и люспести мъже и жени, вървящи сред екзотични и ярко оцветени пейзажи. Всичките му болки и слабостта бяха изчезнали. Той се изправи в седнало положение и чу изшумуляването на чаршафите. Дръпна ги настрани, за да открие краката си. Димът, кръвта, парчетата човешка плът ги нямаше.
На съседното легло лежеше Ерик Клифтън. Покрит бе със същата излъчваща сияние постелка като неговата. И точно когато Кикаха обърна внимание, че стаята няма прозорци, част от стената потъна в пода. Влезе люспестият. За миг обърна глава настрани. Профилът му представляваше една гладка дъга, започваща от тила и свършваща под долната устна, нарушена единствено от леката издатина на носа. Очертанията на профила наподобяваха малко сплесканата траектория на артилерийски снаряд. Приликата с насекомо се засили, когато той пристъпи към леглото на Кикаха. Но когато спря до него и заговори, приличаше по-скоро на човек. Тонът на гласа му и погледът в очите му изразяваха загриженост.