— Но Червения Орк вярва, че такава врата съществува. Иначе защо ще ме изпраща да я откривам?
— Вече би трябвало да си разбрал, че той рядко споделя истинската причина, поради която прави нещо — подсети то Клифтън.
— Да, мисля че е така. Но не е необходимо да ме лъже, нали?
Докато бяха при Хрууз, Кикаха настоя Клифтън да довърши толкова много пъти прекъсвания разказ за пристигането му сред тоанските вселени.
— Докъде бях стигнал? О, да! Нека най-напред направим рекапитулация на събитията, за които бях разказал преди наводнението да прекъсне историята ми.
Кикаха въздъхна и се облегна в креслото. Наистина не бързаха за никъде, но беше ли необходимо Клифтън винаги да е толкова многословен?
— Лудият Блейк описал на приятеля си видението, което му се явило и сега ние знаем, че ставало дума за един от хрингдизците. На мен ми бе станало толкова интересно, че аз нарисувах люспестия от видението, придържайки се към описанието на мистър Блейк. Показах го на най-близкия си приятел — момче на име Пю, което работеше за бижутер на име мистър Скарбъроу. Той показал скицата на един богат шотландски благородник — някой си лорд Рейвън, който поръчал да му бъде изработен пръстен на основата на скицата. Нещастният глупак Пю обаче откраднал пръстена. Знаейки, че ще се вдигне врява до небето и че основният заподозрян ще бъде той, Пю ми даде да му пазя пръстена. Дори само това показва колко малко му е бил акъла, защото тогава аз още не се бях покаял за всичките си грехове и още не се бях заклел пред Бога, че ще водя вече само праведен живот.
Кикаха, чието търпение се бе изчерпало, въпреки многото време, с което разполагаха, го подкани:
— Добре, добре, давай нататък!
— Отлично! Констабълите от полицията започнаха да търсят Пю, който бе забягнал с бандата бездомници, с които имаше връзки още от преди да постъпи при мистър Скарбъроу. Накрая, разбира се, го откриха, но докато бягал от тях го убили. Изстрел в тила, доколкото знам, и нещастникът се провалил право в Ада… Това означаваше, че ставам собственик на пръстена. Но аз знаех, че ще трябва да мине много време, преди да мога да го продам. И че ще бъде най-добре, ако отида в някой далечен град, където да опитам да се отърва изгодно от него. Но аз просто не можех да напусна ей така, веднага, моя господар, мистър Дали — книжар и печатар. Щяха да ме заподозрат и полицаите можеха да научат за старата ми дружба с Джордж Пю. А ако ме разкриеха, това означаваше бесилка.
Барон Рейвън бил решен да намери пръстена и човека, който го е откраднал. Един от агентите му разпитал Клифтън за кражбата. Агентът изровил по някакъв начин факта, че Клифтън е един от малкото близки на Пю и най-вероятно единственият му истински приятел. Клифтън бил ужасно изплашен и категорично отрекъл всичко, освен че наистина познавал Пю. Това било лъжа, която дори Клифтън знаел,че скоро ще бъде разкрита. Така че една нощ, скоро след разпита, той избягал и се насочил към Бристол. Възнамерявал да се качи на някой заминаващ кораб и да напусне Англия. Нямал пари, така че разчитал да бъде нает на работа като стюард. Всъщност готов бил да работи всичко.
— Откраднах една кесия и с парите наех легло в една от пристанищните таверни — уточни той. — Кандидатствах поне на десетина кораба, търсейки работа, с която да си платя билета. Накрая ме наеха като помощник-готвач на един търговски кораб.
Нощта преди отпътуването, докато се разхождал по крайбрежната улица, той усетил една ръка на рамото си, а миг по-късно и бодване в тила. Опитал се да избяга, без да се озърта, но краката му отказали да се подчиняват. Паднал в безсъзнание на чакъла. Свестил се в стая с лорд Рейвън и още двама мъже. Бил гол и завързан за леглото. Баронът инжектирал нещо в една от артериите на Клифтън. Противно на неговите опасения, този път той останал в съзнание. А когато лорд Рейвън започнал да го разпитва за пръстена, въпреки отчаяните си старания, Клифтън му разказал всичко.
— Серум на истината — обясни Кикаха.
— Да, знам вече. Торбата ми, в която съхранявах малкото си лични вещи, беше претърсена. Пръстенът сега стоеше на пръста на барона. Очаквах, че ще ме предадат на полицаите и че в крайна сметка ще бъда обесен. Но се оказа, че баронът не желае властите да разберат нито за мен, нито за пръстена му. Така че заповяда на своите хора — свирепи и брутални бандити — да ми прережат гърлото. Хвърли им няколко гинеи и се отправи към вратата, носейки великолепна кожена чанта в ръката си. Но само след няколко крачки спря, обърна се и каза: „Аз имам по-тежко наказание за него. Вие двамата си тръгвайте!“.
Те бързо се подчиниха. Тогава той извади от чантата си два големи полукръга от някакъв сребрист метал.