— Преносима врата! — обади се нетърпеливо Кикаха.
— А-а, значи ти е ясно за какво говоря?
— Та нали по същия начин и аз се пренесох в света на нивата.
— Така ли! Но тогава аз нямах и най-смътна представа какво е тяхното предназначение, да не говорим за произхода им. Той съедини краищата им, така че на пода се образува малко неправилен кръг. После ме развърза. Бях толкова ужасен, че не се сетих да се съпротивлявам и дори се напиках отново, макар да го бях сторил веднага след като се събудих в онова легло.
Лорд Рейвън развързал краката на англичанина, оставяйки ръцете му завързани на гърба. След това повдигнал нещастния Клифтън за врата с едната си ръка. Пренесъл го като малко зайче и го поставил в кръга между полумесеците. Предупредил Клифтън да не мърда, освен ако не иска да бъде разсечен надве.
— Зъбите ми тракаха и целият се тресях. Макар да ми бе наредил да не казвам нито дума, аз се осмелих да го попитам какво иска да ми стори. Той отговори само, че ме изпраща директно в Ада, без да ме убива преди това.
Клифтън вярвал, че се намира в ръцете на дявол, а защо не и на самия Сатана. Започнал да се моли за милост, макар да не разчитал на такава. Лорд Рейвън бързо се навел, съединил двата края на полукръговете, затваряйки кръга, изправил се и отстъпил няколко крачки назад. Няколко секунди нищо не станало.
— След това стаята и баронът изведнъж изчезнаха. Всъщност бях изчезнал аз, както вероятно се досещаш. Миг по-късно се озовах в друг свят. Той не изглеждаше като Ад. Нямаше злорадо подскачащи дяволи, нито огнени пламъци, излизащи измежду скалите. Но аз наистина се намирах в пъкъла, защото бях пренесен на една умираща планета в една от вселените на Повелителите.
Той направи пауза и продължи:
— Дори само споменът за онзи момент ме кара отново да изживявам абсолютната паника и ужаса, които ме бяха обзели тогава. И все пак успях да си развържа ръцете и дори оцелях, макар да минах през мъчения, които сигурно са сравними с тези на прокълнатите.
— В коя година стана това? — поинтересува се Кикаха.
— Година 1817 от раждането на Всевишния.
— Значи си прекарал около сто седемдесет и пет години сред тоанските светове?
— Мили Боже! Толкова дълго? Бях така зает повечето време.
Англичанинът разказа набързо за живота си оттогава досега. Беше посетил много места, беше минал през множество врати, бил роб както на тоани, така и на обикновени хора, дори беше се издигнал до вожд на едно малко племе и накрая се бе отдал на щастлив и спокоен живот.
— И тогава ми се прииска да изживея някакво приключение. Потеглих през една врата, която в крайна сметка ме пренесе през много светове, докато накрая попаднах в клопка — в дупката, заложена от Червения Орк. Не знаех за кого става дума, докато не видях човека, който се появи в клетката на Хрууз и който експлодира.
И той отново направи кратка пауза.
— Онзи човек изглеждаше точно като лорд Рейвън — завърши той.
— Вече се бях досетил — отвърна му Кикаха. — Баронът е бил Червения Орк, който по онова време живеел на Земята, представяйки се за шотландски благородник.
13
Макар Кикаха да се стараеше непрекъснато да бъде ангажиран с нещо, за да не мисли за Анана, тя не излизаше от главата му. А с нейния образ идваха тревогата и гневът. Тоанът сигурно вече бе приключил процеса на изтриване на паметта и сега тя сигурно си мислеше, че е на осемнайсет години.
Червения Орк щеше да й обясни, че е пострадала от амнезия и че той се е погрижил за нея. А можеше да й каже, че е била предадена на неговите грижи от баща й и едва тогава е пострадала от загубата на памет. И щеше да се постарае тя никога да не научи колко хилядолетия всъщност бяха изтекли между тези две събития.
И може би точно в този момент той се опитваше да я съблазни. Или, загубил търпение, бе решил да получи желаното насила. Кикаха се опита да изчисти от мислите си картините на двамата в леглото. Но това не бе толкова лесно като да дръпнеш щорите.
Изтекоха два месеца. На третия ден от третата седмица на третия месец (добър знак, ако човек вярва в тези неща) Хрууз покани Кикаха и Клифтън в стаята с много екрани на монитори. Огромното помещение беше потънало в мрак с изключение на примигващите светли точки по куполообразния таван и по стените. Сега те бяха много по-ярки, отколкото при първото им идване. Един-единствен насочен източник на светлина осветяваше Хрууз и пулта, пред който седеше. Когато те влязоха, той стана с изражение на лицето, което двамата вече се бяха научили да възприемат като усмивка.
Той потри ръце една в друга, повтаряйки жеста, с който хората изразяват радост или голямо задоволство.