Анана бе излязла от залата и се бе подпряла на някаква издатина, докато разглеждаше пейзажа. После, без да се обръща към него, проговори:
— Кикаха! Мисля че не сме там, където бихме искали да се озовем!
Той се присъедини към нея. Вятърът повдигаше дългата му бронзовочервена коса и я подемаше отляво-надясно. Нейната бляскава черна коса се развяваше почти в хоризонтална посока, подобно на струи мастиленочерна течност, изпуснати от октопод и понесени от силно подводно течение. И двамата трепереха докато обикаляха кулата, в която бяха попаднали. Но според Кикаха треперенето им не се дължеше само на вятъра.
Не беше и заради отсъствието на хора. Той беше попадал в много празни замъци и дори в обезлюдени градове. Всъщност този замък бе толкова огромен, че можеше да се класифицира като голям град.
— Усещаш ли някаква тревога? — попита той. — Сякаш има нещо необикновено странно в атмосферата около нас?
— Точно така!
— Не ти ли се струва, че някой ни наблюдава?
— Не — отговори Анана. — По-скоро ми се струва, че… знам, че ще ти се стори много ирационално, но… струва ми се, че някой спи и е най-добре да не го събуждаме!
— Може и да си ирационална, но това не означава, че си се побъркала. Живяла си толкова дълго и си видяла толкова много, че долавяш неща, които аз…
Той спря. Бяха стигнали до място, откъдето можеха да узнаят какво има от другата страна на кулата. Над множеството покриви на къщи, подпряна в склона на хълм или огромна скала, се виждаше кръгла светлосиня постройка. Кикаха се премести така че да види цялото съоръжение. Остана загледан за дълго, преди да се реши да проговори.
— Тази сфера се намира на четири-пет мили оттук. Но дори от това разстояние изглежда смазващо огромна! — каза накрая той.
— Обградена е от статуи, но не мога да различа детайлите по тях.
Решиха че ще минат през замъка-град и ще отидат при огромния глобус. Но в стаята не се виждаше никакво стълбище. Изглежда бяха затворени на върха на най-високата кула в замъка. Как ли се стигаше до нея? Внимателно прегледаха всеки достъпен им инч от външната и вътрешната страна на залата. Не можаха да намерят нито скрита врата, нито подозрително звучащи при почукване кухини в стените, нито каквото и да е било, което можеше да им послужи да намерят таен изход или вход.
— Знаеш какво означава това, нали? — попита Кикаха.
— Опитай — кимна тя с глава.
Той се върна до невидимия шестоъгълник на вратата и застана откъм страната, обратна на тази, през която бяха излезли. Вдигна Рога и изсвири седемте ноти. Нищо не се случи, но отново когато мушна върха на томахавката в пространството, където трябваше да е шестоъгълната рамка, острието изчезна. Както предполагаха всяка страна можеше да се използва като различна врата.
— Това вероятно е само една малка част от цял лабиринт от врати — подхвърли тя.
Кикаха скочи през шестоъгълника, приземи се на два крака и пристъпи напред. Анана го последва две секунди по-късно. Този път се намираха в голяма, лишена от врати и прозорци стая, изработена от зеленикава, полупрозрачна и твърда субстанция. Стаята създаваше впечатлението, че е издялана във вътрешността на невъзможно голям скъпоценен камък. Единствената светлина се просмукваше отвън. През дебелите стени се забелязваха размитите очертания на неподвижни предмети. Върху срещуположната стена се виждаше очертан с тънки линии шестоъгълник. Ако някой не си правеше жестока шега с тях, линиите маркираха поредната врата.
Въздухът беше застоял, тежък и неподвижен. В краката му се виждаха два скелета — единият човешки, другият получовешки. Сред костите лежаха две токи за колани, златни пръстени, обсипани с камъни и един лъчемет. Кикаха се наведе и вдигна приличащото на пистолет оръжие. Усилието, колкото и незначително да бе то, го накара да усети липсата на кислород. Почувства че сърцето му бие вече по-бързо от обикновено и че в гърлото започва да се стяга от някаква буца.