В този момент се появи сияние. Той закрачи в тази посока, ако „крачене“ беше точната дума. По-скоро май загребваше през някаква плътна маса. Беше загубил представа колко секунди бяха изминали от момента на пристигането на това място — ако това изобщо бе „място“. Не си струваше да губи време да поглежда часовника си. Или беше дошъл навреме или не.
Зеленикавото сияние се засилваше. Източникът от другата страна — ако тук можеше да се говори за „друга страна“ — вече бе по-наблизо. Тази светлина трябваше да идва от вратата, която му бе необходима.
И тогава светлината започна да отслабва. Кикаха напрегна сили да ускори ход. Дяволите да го вземат! Спомняше си как му се бе струвало, че двайсет секунди са безкрайно много време, за да се дотътри до някаква си врата! Сега те се бяха превърнали в един непостижимо кратък миг. Започваше да усеща, че стомахът, дробовете му и сърцето му започват да се деформират също като крайниците. Изведнъж му се повдигна.
Ако повърнеше в маската, това щеше да сложи край на всичко.
Светлината беше навсякъде около него. Съвсем бавно — или поне така му изглеждаше отстрани — той протегна ръка към „отварачката“, дадена му от Хрууз. Тя също изглеждаше деформирана. Дясната му ръка се размина с нея. Почувства че го обхваща паника, чиито студени вълни започнаха да се надигат от… от онова, което ражда паниката изобщо. Не разполагаше с много време да натисне бутона. Поне така му се струваше. Някакво вътрешно чувство му подсказваше, че ако не го направи бързо, разрешеният интервал от време ще изтече.
Пресегна се през гърдите и напипа лявото си рамо, макар и това да не стана веднага. Колко ли секунди още му оставаха? Усети на ръба на осезанието си, че пръстите му докосват ризата. Плъзна ги надолу, виждайки с очите си как ръката му се движи зигзагообразно като онази билярдна щека от филма на У.К.Фийлдс, чието име не си спомняше. Някак изненадващо и за самия него средният му пръст се озова върху бутона. Странно защо той имаше вдлъбната горна повърхност. Въпреки съмненията си, че това е бутонът, който му трябва, Кикаха го натисна.
И мигновено се озова в тунел, запълнен със сумрачната светлина, предхождаща пукването на зората. Вече не му се повдигаше, ръцете и краката му като ластици бяха възстановили нормалните си размери. Студът отстъпи място на усещане за топлина. Дори дишаше по-лесно. Вече не помнеше дали не бе задържал дъх в онова невъзможно място. Часовникът му твърдеше, че бе пребивавал в онази псевдопространствена или може би извънпространствена област цели осемнайсет секунди.
Завъртя вентила на кислорода и свали маската и бутилката. Веднага почувства, че въздухът около него не помръдва. Беше горещ и тежък и оставяше впечатлението, че отдавна е умрял. Той положи маската и бутилката на пода, за да маркира точката, през която бе влязъл в този свят и се огледа. Тунелът минаваше през гладка кристалинна скала и беше достатъчно широк, за да позволи на двайсет души да маршируват през него в редица. В центъра на пода се виждаше плитък объл улей, в който течеше вода. Някакъв плътен мъх покриваше на големи петна стените и тавана. Призрачната светлина идваше от зеленикави клумби по тавана, стените и пода. Тук-там висяха изсъхналите скелети на странни насекоми със шестоъгълни тела. Не се виждаше какво би могло да причини смъртта им.
Но най-странното нещо в този тунел бяха фигурите, които бавно се движеха в колона по една върху всяка от стените. Бяха черни, високи не повече от четири пръста и съвсем малко над нивото на очите. Когато стигнеха по покрита с мъх част от стената, те изчезваха, но по-нататък пак изплуваха по голите места. Можеха да бъдат някакви йероглифи или символите на необичайна азбука. Изглеждаха му смътно познати, напомняйки с нещо трудно определимо за гръцкото, славянско, арабско и китайско писмо, но не му говореха нищо определено.
Неподвижният въздух го подтискаше. Реши да надраска голям Х върху стената, за да маркира началото. После прибра кислородната маска и бутилката в раницата си.
Добре… Но накъде да тръгне?
Срещу течението на потока бе една от възможностите, точно толкова добра, колкото и другата. Освен това натам пълзяха и символите.
Цели пет часа вървя по тунела в тишина, от която ушите му заглъхнаха. Единственото живо нещо около нещо бе светещият мъх. Не беше изключено клумбите по стените да бяха по-висша форма на живот. На всеки половин час той спираше, за да драсне на стената поредният Х. Въздухът оставаше неизменно горещ и плътен и той трябваше да потиска желанието си да надигне манерката. Въздържаше се, защото тя можеше да му потрябва за случай на истинска криза.