Вече се бе убедил, че наистина е в света на Зейзел. Макар тоанските легенди да не навлизаха в големи подробности при описанието му, те определено разказваха за тунели като този, в който се намираше. Изпитваше някакво опиянение, че бе постигнал онова, което се бе оказало непосилно за копелето. Не, той тепърва щеше да се разправи с него.
Когато наближи началото на шестия час от пристигането му тук, той стигна до разклонение. Без никакво колебание Кикаха пое по лявата половина. Беше свикнал да гледа на лявото като на щастлива посока — не, това нямаше нищо общо с предразсъдъците относно дясното — и беше готов да се обзаложи, че избраният път ще го отведе право в сърцето на тази планетарна пещера. Получи доказателство за правотата си, когато се натъкна на първия от многото животински скелети. Те буквално затрупваха пътя му. Някои изглежда бяха загинали вкопчени в битка, толкова преплетени бяха костите им. Обезпокоен той се затича. Тук се бе случило нещо лошо.
Няколко минути по-късно той прекрачи последните кости и излезе в гигантска пещера. Беше осветена от клумбите, които тук бяха разположени много по-нагъсто, отколкото в тунела. Но тяхното осветление не му даваше възможност да надникне дълбоко в пещерата.
Потегли надолу по някакъв склон и след известно време стигна до равното дъно. Както и в тунела, то бе осеяно със скелетите на различни видове птици и животни. Тук обаче имаше достатъчно клонки и парченца, които подсказваха за наличието на далече по-разнообразна флора от тази, на която се бе натъкнал до момента. Предположи, че животните бяха яли от мъртвите или умиращи растения. Но се бяха изтребили преди да изядат всички растителни остатъци.
Върху близката стена странните фигурки продължаваха непонятния си нескончаем парад.
Според онова, което бе чувал, целият този свят представляваше един гигантски компютър. Зейзел бе създал някаква флора и фауна, за да украси и разнообрази по някакъв начин необятните си пещери. Но и те, и компютърът, се бяха провалили в замисъла му да запазят желанието да живее и той се бе самоубил.
Къде беше обаче операторът на това необикновено място, единственото разумно същество тук, самотният крал, изкуственото създание, което Зейзел бе оставил да надзирава тази объркваща вселена?
Кикаха извика няколко пъти с цел да предупреди Дингстет, в случай, че се намираше наблизо. Гласът му отекваше, но никой не му отговаряше. Той сви рамене и се отправи към отсрещния край на пещерата. Когато след време се обърна назад, отворът на тунела, през който бе влязъл тук, вече не се виждаше. Сенките го бяха скрили. Един час по-късно той стигна от стената на огромната подземна кухина и се изправи пред шест отвора на тунели. Избра крайният ляв. След трийсет и две минути излезе на ново разклонение. Картината пред очите му бе същата: кости и растителни остатъци разпръснати по пода.
Върволиците от символи пълзяха по стените и изчезваха в тъмнината пред него. Компютърът беше все още жив. Най-малкото изглеждаше като че ли продължава да работи.
Никъде не бе видял нещо, което да напомня на пулт за управление. Това означаваше, че компютърът се управлява чрез говор. Но той нямаше и най-малка представа как да му зададе въпроси, а необичайните символи по стените бяха нечетими. Не би се учудил, ако се окажеше, че Зейзел е създал свой език за управление на машината. Ако бе така, мисията на Кикаха бе завършила с пълен провал. И дори нещо по-лошо — той се бе загубил тук със запас от храна само за дванайсет дни… и то при положение, че се хранеше крайно икономично.
„Ако намеря Дингстет или ако той ме намери, всичко ще е наред“, помисли си той. „Разбира се, само при положение, че се съгласи да сътрудничи“.
Дингстет може би обаче вече не можеше да помогне на който и да е било, включително и на себе си. Кикаха намери останките му в един стол, издялан в скалата, и на пода пред стола. Костите трябваше да се неговите. Принадлежаха на двукрако същество, което беше твърде различно от Homo Sapiens. Сред тях се виждаха малки пластмасови органи, от които все още стърчаха проводници. Черепът, паднал в скута на останките от скелета, определено не беше човешки.
„Какъв късмет да попадна точно на това място толкова скоро след пристигането ми тук“, удиви се на себе си Кикаха. „В края на краищата, тръгвайки за тук, аз заложих на вероятността, че ще намеря Дингстет. Можех да извървя хиляди мили из този лабиринт, без да се натъкна на нищо интересно. Но ето че съм тук, където исках да попадна. И то почти веднага след пристигането ми“.
Погледнато от друга страна, това може би не беше чак толкова голям късмет, защото единственият, който можеше да му разкрие как да получи данните за машината, вече не можеше да проговори и никога нямаше да може.