Кикаха не можеше да разбере каква точно бе причината за смъртта на Дингстет. По черепа и костите определено отсъстваха следи от всякакво насилие. Дали лишеният от цел живот не бе станал причина да свърши със себе си? А може и Зейзел да го бе конструирал, залагайки му някакво време на живот. Каквото и да го бе убило, то бе оставило след себе си свят, който бавно се търкаляше надолу.
— Просто не знам! — извика високо Кикаха. После изви от чувството на безпомощност и безсилна ярост, сграбчи черепа и го запрати с всичка сила напред. Това с нищо не му помогна, но поне част от яростта му се изпари. Гласът и крясъкът му се върнаха, отразени от далечните стени. Този свят сякаш беше решил във всичко да има последната дума.
Побесняваше от мисълта, че смъртта на Дингстет по никакъв начин не гарантира, че информацията за Създателя-Унищожител е погребана завинаги. Може би, ако Червения Орк се намираше тук, щеше да бъде в състояние да задейства компютъра. Той бе учен и достатъчно интелигентен, за да измисли начин да влезе в комуникация с него. Но Кикаха определено нямаше да го чака да дойде, ако това някога станеше.
И като удари, макар и не много силно с юмрук облегалката на каменния стол, извика високо:
— Не, още не съм победен!
14
Символите по стените можеха да образуват затворена верига и за свършват там, където започваха. Но можеха и да водят към центъра за управление. Той реши да тръгне навътре в сложния комплекс от тунели и пещери. Извървя малко повече от миля, когато спря. Светоизлъчващите клумби и лишеите започваха да стават кафяви. Поне половината от „осветителните тела“ бяха изпопадали от тавана на пода, а и останалите изглеждаха, като че ли няма да се задържат там още дълго. Ако това загниване имаше епидемичен характер, скоро всички тунели и пещери щяха да потънат в мрак, което от своя страна щеше да сложи край на производството на кислород от растенията.
Кикаха не бе от онези, които лесно се отказват от взетото веднъж решение. Той продължи напред, поставяйки знаци върху стените през стотина крачки. Гниенето тук бе обхванало всичко. Десет минути по-късно дори водата в потока спря да тече. След още пет минути улеят в центъра на пода бе само леко влажен. Ставаше ясно, че скоро дори тези следи от влага ще изчезнат в засилващата се горещина.
Полумракът около него се бе сгъстил до такава степен, че той виждаше едва на пет стъпки пред себе си. Отново спря. Какъв бе смисълът да упорства? Скоро този свят щеше да бъде мъртъв. Макар символите по стените все още да се движеха, това означаваше само, че гигантският компютър не е напълно умрял. Кой знае дали нямаше да работи докато все още има енергия. А това можеше да продължи още неизвестно колко хилядолетия.
Кикаха се обърна и започна да се връща към пещерата. За да е сигурен, че върви по същия път, трябваше да се придържа близко до стената с маркировката. След няколко минути бе принуден да извади фенерчето от раницата си. Прикрепи го към главата си с лента и закрачи по-бързо. Въздухът ставаше все по-тежък и беден на кислород, така че извади за всеки случай кислородната бутилка и я метна през дясното си рамо. После сложи маската върху лицето си и отвори вентила. От време на време спираше притокът на кислород и дръпваше маската настрани. Беше в състояние да върви не повече от няколко минути, преди да почувства нужда отново да я сложи.
Е, сега вече никой нямаше основания за безпокойство, че Червения Орк ще се добере до машината. Тази мисъл го накара да се чувства малко по-добре. Сега можеше да посвети всичките си сили на задачата да убие тоана и да спаси Анана.
Следвайки Х-овете той излезе обратно в голямата пещера. Знаците свършваха, защото не бе видял смисъл да маркира стената тук. Щеше да продължи към другата страна и да намери маркировката, която бе направил в изхода на тунела, от който бе дошъл. Вместо да обикаля покрай стената на пещерата, той закрачи право напред. Лъчът на фенерчето падаше върху мъртвите растение и костите на животни, някои от които бяха изключително любопитни. В следващия миг той спря.
Пред него се издигаше каменният трон. Но къде беше скелетът на Дингстет?
Той се приближи до празния трон, огледа се и светна наоколо с фенерчето. Лъчът изобщо не можеше да стигне до стените или тавана. Кикаха тръгна в посоката, в която помнеше, че бе хвърлил черепа. Но макар да огледа доста широк кръг, където би могъл да се е изтърколил, не намери нищо.