Свали кислородната маска.
— Дингстет! Дингстет! — извика той. Името отекна от далечните стени. Когато ехото заглъхна, той отново сложи кислородната маска и се вслуша. Чуваше само пулсиращата в ушите му кръв. Невидимият наблюдател обаче сигурно знаеше, че неканеният посетител бе разбрал, че не е единственото живо същество в Пещерния свят.
Кикаха изчака цели пет минути преди отново да извика името няколко пъти. Отново му отговори само ехото и пак настана тишина.
— Знам че си там някъде, Дингстет! — извика той. — Хайде, покажи се!
След малко отиде до грамадния стол и седна на него. Щом ще се чака, поне да бъдеше по-удобно, доколкото това бе възможно върху камъка. Даде си десет минути и зачака. След това трябваше да върви. Някой ден може би щеше да се върне с повече припаси и щеше да търси по-дълго и по-подробно. Тогава и Хрууз щеше да дойде с него, а той може би наистина щеше да бъде в състояние да направи нещо, за да съживи планетата.
Изтекоха две минути. През главата му мина мисълта, че и това е предостатъчно, понеже не беше напълно сигурен какъв е запасът му от кислород. Поизправи се в стола. Очите му се напрягаха да проникнат през тъмнината пред него. Строи му се, че дочува едва доловим смях. Стана на крака и бавно започна да се обръща. Преди да се завърти, нещо го удари отдясно. Заболя го, но не загуби съзнание. Скочи напред и изгаси фенерчето. След това изтича още десет крачки и се хвърли по корем.
Напрегнато се вслуша с лъчемет в ръката. Знаеше какво го бе ударило. Защото в мига преди да скочи настрани от стола беше зърнал с периферното си зрение изтъркулващият се в тъмнината череп на Дингстет.
Знаеше, че сега животът зависи от ушите му. След няколко секунди долови зад гърба си ново изсмиване, този път малко по-силно. Претърколи се странично няколко пъти и стана полуприклекнал. Който и да бе хвърли черепа по него, вероятно имаше възможност да вижда без светлина. Но и той можеше това. Свали раницата, разрови в нея, извади чифт очила и ги сложи. Завъртя малък диск върху фенерчето и се втренчи в призрачните образи, които виждаше.
Всъщност наоколо нямаше никакво живо същество. Единственото място, където то би могло да се скрие, бе зад каменния трон. Но нападателят му щеше да съобрази, че Кикаха се е досетил вече за това. Къде тогава би могъл да се скрие той… а може би тя? Водните канали бяха дълбоки колкото да покрият проснал се в тях човек. Най-близкият се намираше на около трийсет стъпки от него.
„Почакай малко“, наложи си Кикаха. „Онзи, който скача към заключението, често го приключват. Нападателят сигурно предугажда хода на мислите ми. Тогава би следвало да се крие зад трона. Чака готов да ме цапне по главата, когато мина покрай него, за да проверя дали не е в каналите. От друга страна… вече можеше да го направи досега! Защо ме замери с черепа и ме предупреди? Който и да е това, трябва да е тоан. Само някой от тях е в състояние да си играе с мен като котка с мишка. Но аз не съм мишка и тоанът вероятно много добре разбира това. Колкото е по-голяма опасността, толкова е по-забавно. Сигурно така си мисли. Е, нека му стане още по-забавно, а накрая ще видим кой ще се смее последен. От друга страна, напълно възможно е там да се крият повече от един Повелители. И ако играта започне да се развива срещу хвърляча на черепи, другарят му просто ще ме застреля… Но засега не може да го направи. Ще иска да се убеди, че с мен не са дошли още играчи“.
Той стана, завъртя се три пъти като чукохвъргач и запрати раницата си в посока на трона. Тя падна до него. Но никой не подаде глава, за да надзърне. В същия миг Кикаха превключи фенерчето от инфрачервена на видима светлина, надявайки се да изненада с това противника си и да го накара с нещо да се издаде. Един поглед му бе достатъчен да се убеди, че никой не се бе хванал на номера. Отново превключи на инфрачервена светлина.
Приближи се към двата канала предпазливо, често поглеждайки зад гърба си. Бяха празни, поне доколкото можеше да види на светлината на фенерчето. Но нападателя, или нападателите, можеха да се крият в тъмнината. Докосна превключвателя на лъчемета, намиращ се странично до дръжката. Без да поглежда към него го превключи на обхват около двеста метра. Извърна се ненадейно, натискайки спусъка през цялото време на обръщането. Лъчът, който през специалните очила за нощно виждане изглеждаше черен, описа кръг, разсичайки тъмнината. Ако някой бе поразен, той не извика.
В мига, в който завърши завъртането, той изтича към каменния стол. Едновременно с това отпусна спусъка. И без това беше изразходвал много енергия. Ако зад стола се криеше някой, той щеше да чуе тежките му стъпки и трябваше да вземе бързо решение.