Зад облегалката се издигна глава с поставени очила. Още преди гръдният кош да стигне нивото на горния ръб на стола, лъчеметът вече излъчваше. Натискайки отново спусъка, Кикаха се хвърли на пода. Камъкът до рамото му димеше. Но неговият лъч беше минал през шията на тоана. В това нямаше никакво съмнение.
Той стана и описвайки широка дъга се насочи към стола. Макар сам да чуваше собствените си стъпки, съмняваше се, че и падналият ги чува. Според него той не би могъл да чуе дори изстрел с оръдие край ухото си.
През цялото време докато отиваше към стола, той не отслабваше вниманието си. Ако имаше и друг скрит враг, сега бе моментът той да стреля. От друга страна, той можеше да лежи в тъмнината ранен, макар и не чак толкова лошо, че да е постоянно изваден от строя.
След като се убеди, че лъчът бе минал пред шията на мъжа, Кикаха свали очилата от главата на трупа. Както и бе очаквал, лицето бе на Червения Орк. Но истинският Червен Орк сигурно бе изпратил двойник вместо себе си. Кикаха щеше да разбере само ако някога се натъкнеше на някой, който признаеше, че е истинският Червен Орк.
Кикаха сам разбираше, че това е много малко вероятно някога да се случи. Все пак, този тук не носеше със себе си Рога. Би ли го оставил Червения Орк? Не, едва ли. По всяка вероятност убитият беше поредният двойник. Но ако бе така, как бе проникнал той тук без да използва Рога? Едно от възможните решение бе Червения Орк да го използва, но да изпрати напред двойника си. Другата възможност… той беше тръгнал с него и сега се криеше някъде в тъмнината.
Малко бяха напълно сигурните неща на този свят.
Той взе лъчемета на мъртвия си противник и го вдигна така, че внимателно да го разгледа под лъча на фенерчето. Настройката беше парализа от сто метра разстояние. Това означаваше, че идеята бе Кикаха да бъде временно изваден от строя, но не и убит. Който и да бе това, той явно бе опитал да се забавлява. Когато му омръзнеше, той сигурно щеше да парализира Кикаха и да го отведе в щаба на Червения Орк като пленник.
Действайки бързо, но поглеждайки често зад гърба си, Кикаха взе кислородната бутилка на мъжа, лъчемета, комплекта батерии за него, лампата, предназначена също като неговата да се пристяга на челото, храната и манерката. Не прахосвай, за да не бъдеш похарчен и ти! Докато напускаше пещерата. натоварен с двете раници, той се питаше дали Червения Орк не се е скрил точно в този тунел и не го дебне от засада.
Кикаха спусна очилата над очите си, превключи на нощно виждаше и ускори ход. Дългото пътуване мина без премеждия. Никой не изскочи внезапно пред него. Нито някой го следваше.
Изпотен и все още напрегнат, той стигна до последния знак Х, отбелязващ мястото, където бе пристигнал в този свят. Изправи се до стената и изрече кодовата дума, която Хрууз му беше казал. Не би могло да се каже, че очаква с нетърпение минаването през студа, мъките и ужаса на мултиплексера. Но за негова изненада това му бе спестено. Той пристъпи през стената и моментално се озова в гора.
Огледа се и простена. Дърветата приличаха на онези, които бе видял при прехвърлянето си в света на Манату Ворцион. Преди да успее да осмисли изненадата, беше заобиколен от няколко едри мъже с бронзова кожа, дълга права черна коса, чипи носове и черни очи с тежки клепачи. Дългите им копия бяха застрашително насочени към него.
— Ей, аз съм приятелят на Великата майка! — извика той преди да бе станала грешка. — Не ме ли познахте?
Макар да бе очевидно, че го познават, те не казаха нищо. Смушкаха го да върви с тях през гората. Час по-късно излязоха на поляната с голямото дърво, в което живееше Нашата господарка. Съпроводиха го до двореца вътре до слабо осветения шести етаж. Там го оставиха пред висока врата.
— Сега можеш да влезеш — обади се Манату Ворцион през нея. Той бутна полираните абаносови крила навътре. И примижа, заслепен от силната светлина, бликнала отвътре. Едва след малко можа да различи голямата кръгла маса, поставена в самия център на луксозно обзаведенета стая. Богинята седеше на солиден тапициран стол с лице към него. От едната й страна седеше Ерик Клифтън, а от другата — Хрууз.
— Често съм бил изненадван — започна той, — но този път направо ме сразихте. Как, по дяволите, попаднахте вие двамата тук?
— Седни — направи жест с ръка тя. — Яж. Пий. И ни разкажи за приключенията си в Пещерния свят. При други обстоятелства бих ти разрешила да се изкъпеш и да си починеш преди вечеря. Но всички тук сме силно заинтригувани какво си открил.
Кикаха седна. Столът беше удобен и той изведнъж се почувства адски изморен. Глътка жълто вино от дървената чаша изгони изтощението и му вдъхна нови сили. Той започна да яде и да разказва.