Свърши с думите:
— Това е. Червения Орк може да отива там. Не знам доколко това ще му свърши някаква работа. А как точно е намерил пътя, просто нямам представа.
— Очевидно е — отговори му Хрууз, — че е трасирал по някакъв начин пътя ти от моето място до света на Зейзел. Не мога да кажа, че тази новина ме радва. Налага се изводът, че той разполага със средства за проследяване, каквито преди не е имал. Поне доколкото на мен ми е известно.
— Той може да се промъкне дори и тук — намеси се Манату Ворцион. — Особено след като притежава Рога.
— Съмнявам се, че има устройството, което използвах на нежелания свят — каза Кикаха. — Е, добре, това е моят разказ. А вие тримата… как се намерихте?
— Идеята беше на Хрууз — обясни Великата майка. — Той ми изпрати Ерик Клифтън като свой пратеник, за да ми предложи да се съюзим срещу Червения Орк.
— И пренастроих изхода от Пещерния свят така, че да се прехвърлиш направо тук — допълни Хрууз.
— Оставил си света си без охрана? — удиви се Кикаха. — Та Червения Орк може…
— Да опита да проникне там — каза вместо него Манату Ворцион. — И все пак той няма представа, че светът на Хрууз е неохраняван точно сега. И освен това Хрууз постави няколко клопки.
Макар лицето на Хрууз да не беше човешко, досадата на него беше почти очевидна.
— Мисля, че Кикаха зададе въпроса си на мен и пак от мен очакваше отговор.
Гигантката разтвори очи малко по-широко.
— Съжалявам, ако съм те обидила, но не такова беше желанието ми.
Кикаха се усмихна. Между двамата съюзници се забелязваха признаци на известно напрежение. Манату Ворцион бе свикнала да прави точно каквото си наумеше. В това се включваше прекъсването на говорещи хора. А Хрууз съвсем не беше свикнал с него да се отнасят като с по-нископоставен. Той може би още не беше осъзнал, че за Манату Ворцион всички останали бяха по-низши същества. Та не беше ли тя Нашата господарка, Великата майка, Прародителницата на всичко? Не се ли отнасяха всичките й поданици със страхопочитание към нея? Дори Червения Орк се бе въздържал напоследък да я атакува! И то само защото тя първа бе отпочнала бойните действия.
— Ако случайно не вземам думата без да ми е дошъл редът — обади се Кикаха, стараейки се гласът му да не прозвучи саркастично, — искам да изкажа мнението, че най-добрата ни защита срещу Червения Орк, е да го атакуваме. В никакъв случай не бива да го изчакваме да нападне този свят или някой друг. Трябва да тръгнем срещу него с всичко, което разполагаме.
— Добра мисъл, само малко позакъсняла — сряза го тя. — Ние вече решихме, че това е най-добрата ни стратегия. И сме единодушни, че ти си най-подходящ да бъдеш нашето острие.
— О, свикнал съм да ме използват като пушечно месо — отговори й той. — Всичко започна с Втората световна война — говоря за Земята, когато бях младеж — и оттогава не ми е оставало време да си поема дъх. Но няма да допусна да бъда най-обикновена пешка! Настоявам за пълноправно членство във военния съвет. Мисля, че съм си го заслужил.
— Не е ставало и дума да не бъдеш равнопоставен — веднага се намеси тя. — И все пак от хилядолетия насам е известно, че военните съвети имат само консултативна роля. Армията трябва да има единствен водач — генерал, който да взема бързи решения и чиито заповеди да се изпълняват безпрекословно, макар понякога войниците да се усъмняват в тяхната разумност… Ти, Клифтън, нямаш нужния военен опит. Ти, Кикаха, си по-същество единак, човек на действието, великолепен, може би дори ненадминат, в ситуации, в които са замесени малко хора. Ти, Хрууз, си неизвестна величина, макар оцеляването ти след гибелта на целия ти народ, да говори силно в твоя полза. Едва ли подлежи на съмнение и това, че си истинска съкровищница на научно и технологично познание. Но истината е, че ти не познаваш хората, тяхното минало, да не говорим за тяхното настояще. Нямаш и опит като военен предводител. — Тя въздъхна дълбоко и завърши: — Това прави изборът на вашия водач единствен и очевиден. Аз притежавам всичко, което ви липсва, заедно с онова, което вие притежавате.
Останалите не проговориха една дълга минута. После Кикаха обясни:
— Пет пари не давам за това да бъда генерал. Това не е моят стил. Но настоявам с мен да не се отнасят като с фигура, готова да бъде принесена в жертва на шахматната дъска. Когато съм в акция, аз сам ще вземам своите решения — верни или не, — независимо дали са срещу дадените ми заповеди. Обикновеният войник е единственият, който най-добре знае какво трябва да се направи в конкретната обстановка. — Той пое дълбоко дъх и погледна Манату Ворцион право в очите: — Нещо ме дави в гърлото. Сигурно е кост, която ще трябва двамата да извадим.