— Очаквах нещо подобно — отговори тя. — И ако си беше замълчал, нямаше да те уважавам толкова.
— Щом е така, ще обясня на Клифтън и Хрууз какво ме яде отвътре. Ти ме изпрати в нежелания свят да открия вратата за света на Зейзел. Даде ми и устройство, с което да го направя. Но не ми каза, че „детекторът“ е фалшив, нито че е заредена бомба със смъртоносно действие. Ти знаеше, че тя ще експлодира след определено време. И…
— Не. Тя щеше да експлодира само когато Червения Орк или някой от двойниците му се приближеше на определено разстояние от нея. И при всички положения след определено време. Не знаех индивидуалните особености на биополето му, нито точната му маса. Но използвайки твоето описание определих приблизителното му тегло. Съмнявам се, че съм допуснала грешка, по-голяма от няколко фунта.
— И освен това не те интересуваше, че и аз мога да загина, нали? — избухна Кикаха.
— Не, това силно ме вълнуваше. Поради тази причина бомбата беше нагласена така, че да не избухне докато онзи, в чийто ръце попадне, не се отдалечи на определено разстояние от тебе. При всички положения извън зоната на поражение.
— Но ти не си знаела със сигурност дали онзи, който я вземе от мен, ще бъде Червения Орк или не!
— Който и да е той, най-вероятно щеше да е твой враг.
— Е, добре — бавно изрече Кикаха и не толкова яростно, — предполагам, че очакваш да ти се извиня, че съм те заподозрял в незаинтересованост дали ще умра, стига Червения Орк да хвърли топа.
— Не съм сигурна, че те разбирам.
— Това е идиом за „умирам“.
— А-а. Не, не искам никакви извинения. Няма за какво. Ти просто не си знаел всички факти…
— Всъщност знаех доста малко — промърмори Кикаха, — а най-правилно ще бъде да се каже, че не знаех нищо.
— Налагаше се да те изложа на определена доза опасност. Смятах, че си свикнал с това. В края на краищата, оказа се, че си се отървал само със зашеметяване. — Тя погледна към другите: — Съгласни ли сте, аз да бъда генералът в тази война?
— Аргументите ти са логични — сви рамене Хрууз. — Аз просто нямам какво да кажа срещу тази теза.
— Благодаря ти, че ме попита — неловко проговори Клифтън. — Кой съм аз да поставям под съмнение правотата на великите?
— Кикаха?
— Съгласен.
— Добре! Ето какъв смятам, че трябва да е следващият ни ход.
15
Кикаха се беше озовал на една от собственостите на Червения Орк — Земя-2.
Нямаше представа къде точно се намира в момента. Беше се прехвърлил с помощта на Великата майка в район, съответстващ на Калифорния от Земя-1.
— Червения Орк бе забранил на останалите Повелители да посещават която и да е от двете Земи — бе му обяснила Манату Ворцион. — Но, както ти е много добре известно, някои Повелители, включително Джадауин и Анана, са инсталирали врати и за двата свята и са били на тях… Преди много време и аз отворих няколко врати за бъдеща употреба, но досега не съм ги използвала. Ти ще се прехвърлиш на Земя-2, използвайки врата, която ще те изведе максимално близко до мястото, където смяташ, че Червения Орк има дворец. Много е възможно той да е открил тази врата и да е заложил капан в нея.
— Това вече престана да ме изненадва.
Малко преди той да пристъпи през глиндгласа, тя го прегърна. Главата му за миг се оказа заровена в долината между двете й гърди. О, какво неземно удоволствие.
След малко тя го пусна и го отдалечи на една ръка разстояние, което не беше никак малко.
— Ти си единственият мъж, който ме е отблъснал.
— Анана…
— Знам — кимна тя. — Но съм уверена, че накрая ще ме имаш.
— Сега не мисля за този край.
— От друга страна ти също си единственият на когото това може да се размине — засмя се тя. — Виждам, че си ми простил, задето те изложих на опасност, без да те предупредя. Върви сега и нека те споходи късмета на Шамбаримен.
Късметът на тази легендарна личност в края на краищата го бе изоставил, но Кикаха не възрази. Той пристъпи през огледалото и се озова в топла камениста пустиня, почти лишена от растителност. Зад него се издигаше канарата, в която бе вратата. Огледа се и видя само няколко лешояди, изсъхнали тревисти растения, камънаци, струпани на неправилни купчинки и слоеве от почвата, които изглеждаха като преобърнати. Къде и кога беше виждал пак подобно нещо?
Небето беше безоблачно. Височината на слънцето го накара да предположи, че местното време е към десет сутринта. Въздухът беше към 24°С.
Великата майка не се бе оказала в състояние да му каже на какво разстояние е вратата от областта, съответстваща на Лос Анжелис от Земя-1. Тя даже не знаеше в каква посока да му каже да върви.