„Както винаги аз трябва да решавам“, помисли си той. От друга страна нали точно това искаше.
Беше излязъл от вратата с лице на запад. В такъв случай юг се намираше отляво на него. Винаги му бе харесвало лявото — считаше го за посоката, която му носи успех. Ако установеше, че е тръгнал не накъдето трябва, щеше да се обърне и да опита в противоположната посока. Тръгна през камънаците. На няколко пъти се подхлъзна, но не падна. Спускаше се към по-равен участък. Мина покрай гърмяща змия, която честно го предупреди, че я приближава, тракайки с опашка. Звукът го накара да се почувства у дома си. И наистина, в определен смисъл той си беше у дома. Макар този дом никак да не му бе харесал, когато преди време бе попаднал в истинския Лос Анжелис на родната си планета. Много хора, много коли, много шум, мръсотия и гаден въздух.
Малко по-късно срещна огромен паяк-тарантула. Малките му и злобни очички му напомниха за някои от най-зловещите злодеи, с които се бе срещал из световете. И това му достави удоволствие. Тези срещи бяха развили умението му да оцелява и в известна степен той беше в дълг пред тези хора. Жалко че почти всички вече бяха мъртъвци. Нямаше как да им благодари.
Кикаха носеше широкопола сламена шапка, тъмна риза с разтворена на врата яка, кожен колан, широки черни панталони, черни чорапи и здрави туристически обувки. Лъчеметът беше в кобура на хълбока му, а пълната с вода манерка висеше отдясно на колана му. Раницата на гърба му беше пълна с неща, които той бе сметнал да необходимо да вземе.
След като повървя известно време, той спря. Разбира се! Сега знаеше къде се намира. Тези странни каменни образувания и канарите! Колко пъти ги беше виждал в уестърните! Това бяха скалите Васкец — един район, предпочитан за снимането на някои сцени. Значи трябваше да върви на юг, макар да не бе ясно какво разстояние ще трябва да измине. И той уверено се насочи в посока на 30-ия паралел.
Пред него се намираше онова, което на Земя-1 бе известно като района на Лос Анжелис. Географията беше същата като на Земя-1, но архитектурата и жителите бяха напълно различни.
Не след дълго стигна добре утъпкана пътека, по която личаха следи от колела. Пет мили по-нататък най-сетне дочу някакъв шум. Приближаваше зад гърба му. Обърна се и видя облак прах на половин миля от него. Вдигаше го отряд конници. Шлемовете им проблясваха под слънцето. Двамата начело на кавалкадата носеха знамена, развяващи се на дълги дръжки. Слънчевите лъчи, отразяващи се от наконечниците на копията, създаваха впечатление, че те са въоръжени с някакво фантастично оръжие. В гърлото на Кикаха заседна буца, защото той си спомни с тъга походите с воините от племето на хората-мечки, в които бе участвал на нивото Америндия в света на нивата. Както и рицарските двубои от нивото Драхеланд на същата планета. Ушите му дочуха пронизителния вой на бойни рогове.
Последното нещо, от което сега имаше нужда, бе да бъде задържан от някакви войници. Без съмнение облеклото му би събудило любопитството им. И ако го спряха за разпит, той нямаше да може да отговори на нито един от известните им езици. А в този свят подозрително изглеждащият чужденец можеше да разчита само на затвор.
Местността отляво на него бе равна, но на четиридесет стъпки се виждаше корито на река. Отдясно, поне на сто и петдесет стъпки от него, имаше хълмове. Той се затича към пресъхналото корито, надявайки се кавалерията да не го е видяла. И все пак щом той ги бе видял, сигурно и те го бяха видели. Лошо. Не оставаше нищо друго освен да бяга.
Скочи в коритото, мигновено се обърна в другата посока и погледна над ръба му. Главата му беше частично скрита от пелинов храст. След малко минаха знаменосците. И на двата аленочервени флага се виждаше фигурата на грамадна кафява мечка с крака, малко по-дълги от тези на гризли. И обратно, лицето й беше по-малко от лицето на гризли.
Може би гигантската дребнолика мечка, измряла на Земя-1, тук беше оцеляла.
Офицерите, които яздеха зад знаменосците, бяха гладко избръснати, нахлузили кръгли, украсени с черни пера шлемове с предпазители за носа и други, извити около шията. Екипировката им с нещо напомняше тази на древногръцките воини. Освен това носеха алени туники, извезани със злато. Краката им бяха голи нагоре, но обути в кожени сандали. На коланите им висяха ножници с широки кании за къси мечове. Ризниците, досущ като тези на испанските конкистадори, бяха прибрани в малки кошници зад гърба на всеки ездач. Горещината очевидно правеше невъзможно да бъдат носени без да е наложително.