Всъщност слънцето припичаше достатъчно силно дори и за шлемовете. Кикаха предположи, че военният устав изисква да не ги свалят, независимо от горещината.
Обикновените войници бяха въоръжени с копия и препасани на пояса дълги мечове. И те бяха гладко избръснати и мургави. Но докато офицерите бяха късо подстригани, косата на войниците бе дълга, черна, вълниста и свободна. Не бяха от средиземноморския тип. Лицата им бяха широки и с високи скули, клепачите бяха тежки, носовете — дълги. Само опитното око на Кикаха можеше да забележи едва доловими следи на индианска кръв.
В облака прах зад тях яздеше дружина стрелци с лъкове. Наброяваха към четиридесет. Следваха ги неясно колко мъже и жени, също ездачи и водачи на фургони, натоварени с припаси. Отличаваха се от останалите по изцапаните си жълти широкополи шапки. Разноцветните им туники бяха замърсени. Не бяха въоръжени. Нямаше никакво съмнение, че са индианци и сигурно бяха слуги или роби. Зад тях идваха още няколко дружини стрелци и копиеносци.
— Имат коне — прошепна на себе си Кикаха. — Аз имам нужда от кон. Значи ще се сдобия с кон. И все пак опасявам се, че и те като едно време в Дивия Запад имат практиката да бесят конекрадците. Но аз няма да крада кон за първи път! Надявам се, не и за последен.
Когато групата го подмина и прахът се спусна отново на земята, убеден, че войниците нямат намерение да се занимават с него, той се върна на пътя. Изчака един час, въпреки засилващата се горещина. Когато видя двама конници да се спускат от един проход между хълмовете отляво, той ускори ход. Двамата стигнаха до пътя, а той се намираше непосредствено зад тях. Извика им и те дръпнаха юздите на конете си.
Никога не бе виждал по-корави типове. Шапките им бяха като на коларите. Черните им, изцапани от храна бради стигаха до кръста им. Погледът в черните очи беше твърд и безкомпромисен, орловите лица бяха изгорели от слънцето и изглеждаха прекалено втвърдени за усмивка. Носеха мръсни сини туники, но бяха обути в истински ботуши, стигащи до коленете им. На гърбовете си бяха метнали колчани със стрели, лъковете им бяха с натегната тетива, а в каниите се виждаха дръжките на дълги мечове и дълги ножове.
Кикаха остави раницата си на пътя и извади малко кюлче злато. Вдигна го, посочи с другата си ръка по-близкото от двете животни и обясни:
— Давам това за един кон.
Естествено не го разбраха, но жестът му бе достатъчно изразителен. Тихо размениха няколко думи, обърнаха конете си към него и го нападнаха с мечове в ръка. Беше очаквал това, защото външният им вид ги издаваше, че са престъпници. Лъчеметът му, настроен на минимална мощност, ги събори от седлата. Той успя да улови юздите на единия кон и въпреки, че бе повлечен няколко метра, накрая го спря. Другото животно продължи да се носи в галоп. Захвърли всичките си дрехи без гащетата, обу миризливите ботуши и туниката на по-едрия от двамата и смушка коня. Беше взел още колчана и лъка му. Задържа своите гащета, защото те щяха да го запазят от претриване. Отдавна не бе яздил. Остави кюлчето на земята до падналите бандити. Не го заслужаваха, но… по дяволите, поне нямаше да му тежи.
Пътуването продължи по-дълго, отколкото бе очаквал, но не искаше да мъчи животното, а и трябваше да го напои и нахрани. С приближаването към града движението по пътя ставаше все по-оживено. Фермери с фургони пълни със селскостопанска продукция отиваха на пазар, а в насрещния поток се виждаха същите фургони, натоварени със стока. Веднъж подмина керван с роби, повечето индианци и индианки, завързани един за друг с вериги. Децата им бяха свободни и следваха родителите си. Макар да съжаляваше тези нещастници, той не можеше да направи нищо за тях.
Накрая стигна до проход, който водеше надолу към града, макар той още да не се виждаше. Вече бе успял да продаде малко злато срещу пари — кръгли медни и сребърни монети, различни по размер и стойност. На всяка от тях се виждаше ликът на някакво местно величие, а по периферията имаше изписани три думи, на непозната азбука.
Когато най-сетне видя градът, той му се стори голям. По-груба оценка населението му беше между сто и сто и петдесет хиляди души. Къщите ставаха все повече докато Кикаха напредваше към океана, чийто бряг все още беше на няколко мили в далечината. Тук-там между колибите и неугледните магазини се виждаше заградено имение с голяма къща. Улиците изглеждаха като прекарани по пътеките на пияни крави и това продължи някъде до средата на онова, което на родната му планета би било Холивудските възвишение. Оттам-нататък пътищата се изправиха и дори се оказа, че са павирани с големи дялани блокове.
От време на време попадаше на високи квадратни белокаменни сгради с двойни кубета, просторни входни веранди и колонади в градините. Те бяха буквално покрити със статуи на глави на троли и дракони, лъвове, мечки и… малко изненадващо, слонове. А може му мамути? В този район улиците не бяха павирани. Тесните канавки покрай тях бяха пълни с мръсна вода и воняха на канализация. Предполагаше, че още по-близо до океана всичко ще изглежда много по-цивилизовано, но нямаше време за подобни проучвания.