— Мисля — обади се Анана, — че не разполагаме с много време за опити да минем през вратата. Нашите предшественици тук не са знаели кодовата дума, така че са умрели бързо.
Теоретически погледнато, предишните двама неволни обитатели на това помещение би следвало да изразходват всички наличен кислород. Оказваше се обаче, че е останало достатъчно, за да не се задушат още от първия миг на пристигането си тук. Явно бе, че собственикът на вратата се бе погрижил да прехвърли известно количество, за да възстанови поетото от вече мъртвите натрапници. Не много — достатъчно, за да осъзнаят ужасната съдба, която ги очаква.
— Сигурно разполагаме още с минутка — каза Кикаха.
После натисна бутона на лъчемета, който извеждаше на индикация количеството останала енергия. Дребнички цифри показаха, че останало достатъчно за десет изстрела от по половин секунда на пълна мощност. После пъхна новото оръжие в пояса си и за пореден път вдигна Рога до устните си. Не се налагаше да надува. Звукът излизаше с еднаква сила, независимо от влаганото усилие.
Когато и последната от седемте сребристи ноти заглъхна между стените на тази камера, Анана мушна острието на копието си между очертанията върху стената. Върхът изчезна. Дръпна го обратно. Не се виждаха никакви следи от повреди или огън. И двамата добре разбираха, че това не е никаква гаранция. Дробовете на Кикаха вече му изпращаха тревожни сигнали, а гърлото му сякаш се сгъваше само върху себе си. Лицето на Анана ясно показваше, че те се бори с обземащата я паника.
Въпреки застрашителната нужда от кислород, той се обърна и отново изсвири мелодията, насочвайки звука към празната стена срещу тях. Напълно бе възможно да има още една, този път скрита, врата. Опасяваше се, че вратата маркирана с нарисувания шестоъгълник може да се окаже смъртоносна клопка.
Отново не забелязаха никакви промени върху стената и отново Анана изпробва с копието. Металът издрънча и отскочи от гладката повърхност, която избумтя като барабан. Налагаше се да поемат през единствения достъпен им изход.
Готова да използва копието си мигновено, Анана скочи през вратата. Той я последва няколко секунди по-късно. Не можа да овладее инстинктивното примижаване в мига преди да се блъсне в стената. Знаеше че няма да се удари, но подсъзнанието му отказваше да приеме тази истина. Премина през плътната стена и в същия миг зърна шестоъгълника на нова врата само на една стъпка пред себе си. Преди да може да направи каквото и да е, премина и през втората врата и се приземи до Анана. Тя изглеждаше изумена. Явно за пръв път се сблъскваше с наредени толкова близко една след друга телепортиращи врати.
Свеж въздух изпълни дробовете му.
— А-а! — въздъхна той. — Боже, колко е хубаво!
Ако не притежаваха Рога вече сигурно щяха да са мъртви.
— Една секунда в предишния свят и моментално в следващия — проговори Анана.
Не бяха обърнали внимание къде се намират. Сега осъзнаха, че са в огромна стая. Таванът се издигаше поне на сто стъпки над главите им, а стените бяха изписани с картини на същества, каквито никога не бе виждал досега. Ярката светлина идваше от всички посоки.
В същия миг стаята се смени с песъчлива равнина, която се простираше към хоризонт, много по-далечен от земния, в свят под оранжево слънце и пурпурно небе. Въздухът някак тегнеше и Кикаха почувства, че силата на тежестта сякаш се бе увеличила.
Но преди да успее да каже каквото и да е било, двамата с Анана вече стояха на някакъв връх с толкова малка площ, че трябваше да се вкопчат един в друг, за да не паднат от тясната площадка. Докъдето им стигаше погледът, се простираха планини. Духаше силен и студен вятър. Кикаха прецени, че ефективната температура е под нулата. Слънцето захождаше зад острите върхове, а небето бе зеленикавосиньо.
Нищо не подсказваше, че наблизо има врата. Тя вероятно бе монтирана в скалата, върху която едва пазеха равновесие.
Няколко секунди по-късно се намираха на бряг, който изглеждаше тропически. Можеше да бъде и на Земята. Палмовите дръвчета зад гърбовете им леко се полюшваха под морския бриз. Жълтото слънце се намираше в зенита. Черният пясък под краката им пареше. Сигурно щеше да им се наложи да се скрият в сянката на палмовата горичка, ако ходилата им не бяха загрубели до степен, че да не обръщат внимание на подобни дребни неудобства.
— Мисля че сме хванати в резонансна верига — отбеляза Кикаха.
Но минаваха часове, а те оставаха все на същото място. Изморени от очакване нещо да се случи, те тръгнаха по брега, докато стигнаха до мястото, откъдето бяха тръгнали.