— Спусни се бавно надолу и се предай! Ако не го сториш, ще взривя бомбата, върху която си седнал!
Кикаха сви рамене и се подчини. Очертаваше се, че наближава истинският край на живота му. Беше сигурен, че тоанът вече няма нужда от Хитреца. Освен това Кикаха вече му се бе изплъзвал толкова пъти, че не очакваше да му бъде даден шанса за още едно такова изпълнение.
От друга страна човек никога не можеше да предугади ходовете на Червения Орк — той беше изключително коварен и непредсказуем.
Кикаха изключи двигателят. По заповед на командира на войниците хвърли раницата и оръжията си. Сега Червения Орк можеше да разполага с детектора на врати. Поредната точка за него в нескончаемата му борба срещу съперниците — Хрууз и Манату Ворцион. Кикаха слезе от кабината и вдигна ръце. Офицерът го провери с детектор и го обискира. После се обърна към него на тоански, а Кикаха сложи ръце на тила си. Офицерът завърза китките му.
През вратата влезе някаква жена и спря до Червения Орк. Беше изумително красива. Дългата й черна коса падаше върху раменете. Роклята й бе червена и семпла, краката й бяха обути в сандали.
— Анана! — извика Кикаха.
Тя го погледна неразбиращо и вдигна въпросителен поглед към Червения Орк.
— Тя не те познава, Кикаха! — каза той. После сложи ръка през раменете й. — Не съм й разказвал за теб, но ще го сторя. И тя ще разбере колко зъл и смъртно опасен човек си ти. Не че това особено ще я заинтригува.
Много неща беше преживявал Кикаха. Но това бе едно от най-лошите.
Червения Орк нареди на офицера да отведе пленника.
— Скоро ще се видим — успокои го той. — Ще поговорим… в известен смисъл може би за последен път!
„В известен смисъл“? Какво ли означаваше това?
Анана гледаше право в него. На лицето й бе изписано съжаление за съдбата му. Съжаление, което щеше да се смени с отвращение, след като лъжливият Червен Орк й разкажеше какъв долен страхливец е той.
— Не вярвай нито на дума от онова, което ще ти каже за мен! — извика Кикаха. — Обичам те! Ти също някога ме обичаше и отново ще ме обикнеш!
Тя се притисна по-близо до Червения Орк. Той сложи ръка върху гърдите й. Кикаха се хвърли към тях, но удар в тила с дръжката на лъчемет го събори на земята. Замаян, усещайки че му се повдига, той разбра, че го отвеждат някъде. По средата на пътя до сградата, в която трябва да се намираше затворът му, той конвулсивно се сгърчи в сух пристъп на повдигане, но стражите го сритаха.
Макар наистина да му бе зле, той не изпускаше от поглед и най-малката подробност около себе си. Особено внимание обърна на външния изглед на сградата, към която се приближаваха. Намираше се в центъра на голяма поляна, заобиколена от дървета. Те бяха израсли толкова нагъсто, че клоните им буквално се преплитаха. Изгледаше като че ли дърветата се опипват едно друго. Не беше необходимо да му казват, че това са дървета-пазачи. Нямаше значение дали можеха само да задържат беглеца или бяха в състояние и да го изядат. Едно беше сигурно — това бяха сериозни противници.
Небето беше синьо и ясно с изключение на няколко много високи и почти невидими облаци. Слънцето беше като земното. Това, разбира се, не означаваше нищо, защото в много вселени слънцата приличаха на земното. Някои бяха с неговата големина, друг бяха малки, но изглеждаха големи.
Стражите бяха високи синеоки мъже с кестенява, руса или червена коса оформена в холандска подстрижка. Ботушите им стигаха до коленете. Облечени бяха в широки зелени и стигащи до коленете панталони, които висяха на нещо като презрамки на раменете им. Кожените ремъци се кръстосваха през гърдите им и бяха закопчани с метални катарами.
Кикаха никога преди не бе виждал подобни униформи. Напълно възможно бе още да е на Земя-2, но далече от местността около „Лос Анжелис“.
Сградата в която го въведоха имаше форма на луковица, а фасадата й беше изписана с фигури на демони и змиеподобни същества, вплели тела в схватка или съвокупление.
Групата мина през необятно фоайе и спря пред вратата на асансьор. Вратата му не се разтвори. Вместо това, появи се блещукаща врата, през която Кикаха мина заедно с половината от съпровождащата го група. От другата страна се намираше голяма клетка на асансьор. Това беше първият асансьор в живота му, напълно обзаведен с умивалник, душ, закачалка с хавлиени кърпи, сифон за оттичане в пода и стол, върху които бяха сгънати няколко одеяла. Клетката рязко потегли нагоре и мина през няколко етажа. После спря и той погледна вратата, очаквайки тя да се дръпне встрани. Вместо това клетката се плъзна в хоризонтална посока.