След известно време спря. Отново се появи потрепващото петно на вратата. В мига, в който и последният от стражите мина през нея, вратата просто изчезна.
Оказваше се, че асансьорната клетка е и затворническа килия. След като престоя един час в нея, една малка част от стената се вдигна нагоре. От открилата се ниша излезе въртяща се полица. На нея беше яденето му. Окей… И преди му бяха сервирали по подобен начин. Беше се измъквал вече няколко пъти от затвори, смятани за абсолютно сигурни.
Не беше ял вече от няколко часа. Макар замайването от удара по главата вече да отминаваше, той все още не беше съвсем добре. Но много повече се притесняваше от това, че Анана не го бе познала и както изглежда никога нямаше да го познае.
По някакъв необясним начин му се бе сторила по-млада. Сякаш по-рано не бе забелязвал, че преживените хилядолетия са оставили микроскопични следи, някаква тънка като паяжина маска на възрастта върху лицето й, която сега беше изчезнала. От друга страна тя винаги му се бе струвала млада. Едва след като изтриването на паметта й я бе върнало към осемнайсетгодишна възраст бе проличало, че са й тежали хилядолетия. Тя не бе смъкнала от плещите си тези години, те просто бяха престанали да се забелязват. Преди просто са били невидими. Новата Анана бе като невинно дете. Единствен той я бе познавал достатъчно добре, за да забележи трудно доловимата промяна.
В стената се появи квадратен прозорец, който постепенно се стабилизира. В него се виждаше Червения Орк, седнал на стол до маса. Зад тоана, непосредствено до отсрещната стена, имаше голямо легло.
Той вдигна кристална чаша, пълна с червено вино. После проговори:
— Един последен тост в твоя чест, Кикаха. Дълго те преследвах и ще ти призная, че удоволствието беше голямо. Ще призная, че понякога ми причиняваше и безпокойства. Но от това само тръпката ставаше по-силна. Така че… пия за теб, неуловима, но вече обречена жертво! — Той отпи глътка, остави чашата и се облегна. Изглеждаше преизпълнен със задоволство. — Ти постигна онова, което аз не успях, въпреки непрестанните ми усилия — проникна в света на Зейзел. Това беше възможно само защото аз се бях приближил максимално до решението. Теб просто те споходи късметът на новака. Няма значение. Аз съм ти благодарен за стореното и дори ще ти кажа нещо повече: ти си единственият, към когото някога съм изпитвал благодарност. Но аз би трябвало да съм ти задължен двойно. — Той протегна ръка към нещо, което бе извън зрителното поле на Кикаха. Когато я дръпна обратно, в нея държеше детекторът на врати. — Още една благодарност ти дължа за този подарък, макар че едва ли си изгарял от желание да ми го дадеш. Както и да е, благодаря.
— Това ли наричаш благодарност?
— Е, все пак не те убих, нали? — Той отпи втора глътка и продължи:
— Не знам какво се случи с моя син… говоря за двойника, когото изпратих по следите ти в Пещерния свят. Предполагам, че си го убил. Ще трябва да ми разкажеш най-подробно за всичко, което се случи там.
Беше безсмислено, дори глупаво, да откаже на тоана да му разкаже за приключенията си. Червения Орк можеше да изтръгне от него всякаква информация, а покрай това можеше и да му причини непоносима болка. Така че, макар и да не скри неохотата си, той описа как бе стигнал дотам и какво се бе случило. Но не спомена нито за Клифтън, нито за Хрууз.
Разказът му като че ли не направи особено впечатление на Червения Орк. Той просто каза:
— Вярвам на част от разказа ти, но ще почакам известно време да получа потвърждение от сина ми Абсалос, ако той се върне. Но дори повече да не го видя, аз ще стигна в света на Зейзел навреме. Нямам никакви съмнения, че ще мога да го върна към живот, макар и това да ми отнеме известно време.
— Точно времето е онова, с което не разполагаш. Не забравяй, че Манату Ворцион е взела решение да излезе от изолацията си. Тя ще бъде големият ти враг.
— Така или иначе някой ден щях да се захвана и с нея.
Кикаха процитира една от древните тоански поговорки:
— „Онзи, който е бил принуден да атакува преди да е готов, не разполага с план“.
— А Елитрия от Сребърните стрели е уточнила: „Старите поговорки винаги са стари, но не винаги верни“.
Кикаха седна на единствения стол в стаята. Усмихна се и каза:
— Нека не се замеряме с епиграми. Ще бъдеш ли така любезен да ми съобщиш какво точно смяташ да предприемеш срещу Манату Ворцион? Знаеш, че никога няма да мога да я предупредя. А после бих искал да чуя какво ме очаква. Обичам да съм подготвен.