Кикаха се опита да оглушее, да ослепее и да се превърне в къс безчувствена стомана. Не успя.
Съществуват много начини да се постигне една цел. Или както казваше тоанската поговорка „Има повече от една посока, в която да пръднеш!“. Кикаха беше използвал само една от техниките, които бе научил от шамана Абсакосав.
Отново седна и се загледа в записа. Трябваше да стигне фазата, в която да му доскучее. Тогава щеше да си представи, че Червения Орк и Анана са само кукли, управлявани от кукловод, който им дърпа конците. Малко по малко те щяха да престанат да бъдат хора — в съзнанието му, естествено — и да се превръщат в дървени кукли с висящи крайници.
Беше трудно да напредне в това самовнушение, защото от екрана се разнасяше оглушителен звук, който направо бе физически невъзможно да бъде игнориран. Звуците, издавани от Анана, го караха да се връща в представите си към моментите, когато двамата с нея се бяха любили. И точно когато се готвеше да се предаде и да признае поражението си, екранът наистина изгасна.
Миг по-късно на него се появи лицето на Повелителя.
— Кикаха! Аз съм Кумас, синът на Червения Орк!
Кикаха скочи от стола.
— Така ли? — усъмни се той. — А може би си самия Червен Орк и опитваш да ме изиграеш?
Мъжът се усмихна, въпреки че видимо бе напрегнат.
— Не те виня. Баща ми действително умее да насажда подозрение в околните.
— Ако наистина си негов син… по-скоро двойник… всъщност има ли начин да ми докажеш това? А дори и да си, какво от това? Какво искаш от мен?
— Партньорство. Баща ми замина за света на Зейзел. Остави ме тук вместо себе си, защото на мен вярва най-много… не че това означава особено много. Винаги съм му се подчинявал и никога не съм показвал пред него дори намек за някакви амбиции. Той си мисли, че съм свенлив и саможив и че се интересувам прекалено много от четене и писане на стихове, и трупане на познания. В това е прав… поне отчасти. Но аз го мразя не по-малко, отколкото го мразеха братята ми. За разлика от тях, успях досега да скрия истинските си чувства.
Той спря за миг, опитвайки да се овладее и да забави почти неразбираемия си говор.
— Искаш да ти помогна да го убиеш? — попита Кикаха.
Кумас дълбоко пое въздух и кимна:
— Да! Знам много неща за тебе, повечето от баща ми, макар да имам и други източници на информация. Признавам, че ми липсва достатъчно увереност да приведа плановете си в изпълнение.
— И какви по-точно са те?
Сърцето на Кикаха биеше тежко и сам той имаше затруднения с дишането си. Ситуацията някак изненадващо се бе променила от безнадеждна към окуражителна. Разбира се, само ако това не беше тоанът, играещ си с него.
— Ще поговорим по този въпрос още сега. Ще ти покажа, че не съм баща ми, като направя нещо, което той никога не би направил. Гледай!
Изведнъж в стената до екрана затрептя петното на врата с големина един човешки ръст.
— Ела през тази врата в стаята ми.
Макар да бе изпълнен с подозрения, Кикаха просто не можеше да отклони предложението. Той се прехвърли през вратата и се озова в голяма стая. Покрай стените имаше безкрайни полици, отрупани с книги. Обзавеждането й бе направо спартанско. Леглото бе старомодно — едно от онези, които висят от тавана на вериги. До отсрещната стена имаше маса, която минаваше по цялата дължина на стаята.
Кумас, ако това наистина бе той, стоеше в центъра на стаята. На самия ръб на масата до Кикаха беше оставен лъчемет. Той можеше да сложи ръка върху него много преди тоанът да успее да го направи. Кумас разпери ръце и каза:
— Виждаш ли? Нямам друго оръжие освен онзи лъчемет. За да ти докажа, че ти вярвам, аз няма да ти попреча да го вземеш. Батерията е в него. Готов е за стрелба.
Макар да се придвижи почти незабелязано още по-близо до оръжието, Кикаха отговори:
— Това не е необходимо… поне засега. Къде е Анана?
Кумас се обърна към празната част на стената точно над масата.
— Шешму — изрече той тоанската дума „отвори“. В стената се появи екран, който показваше Анана да плува в компанията на още няколко жени в огромен външен басейн. Тя изглежда искрено се забавляваше. Виковете и писъците на жените се долавяха съвсем ясно.
Кумас изрече още една дума и звукът стана едва доловим.
— Както виждаш, тя е съвсем щастлива. Повярва на лъжите на баща ми, че я е спасил от Джадауин, когато той — така й каза баща ми, нали разбираш? — нахлул във вселената на нейните родители. Тя вярва, че наистина е само на осемнайсет години и е силно влюбена в баща ми.
Кикаха отново усети кратка пареща болка в гърдите си.
— Анана! — прошепна той и после попита с висок глас: — И какво ще се случи, когато тя разбере, че е била лъгана? Защото няма начин тя да не забележи някои несъответствия в разказаната й история. И как ще й попречи той да прочете някоя историческа книга или да чуе случайно някой, който ще каже нещо, което противоречи на онова, което тя знае?