Кумас го изгледа невярващо.
— Мислех, че ще бъдеш загрижен повече от това как да се справим с баща ми. А първите ти думи бяха за Анана. Изглежда наистина я обичаш.
— Това не подлежи на съмнение! Но дали тя някога отново ще ме обикне?
— Е, това ще се разбере — каза по-остро Кумас. — А точно в този момент, ако ми позволиш да изкажа собственото си мнение, има нещо много по-важно. И ако не се справим с него, няма да има никакво бъдеще нито за теб, нито за Анана. Още по-малко за мен.
— Съгласен съм. Признавам, че ще ми бъде трудно да не отида при нея. Много трудно. Но ти си прав. Нека я оставим да бъде щастлива, докато не дойде моментът да й се каже истината.
Те седнаха край масата. Кикаха разказа за пореден път историята си на тоана. Когато спомена, че Червения Орк планира да унищожи всички вселени и да започне отначало само с една нова, Кумас пребледня и се разтрепери.
— Не знаех това, разбира се — поясни разтърсилите го чувства тоанът. — Той ти го е казал само на тебе, защото просто не е допускал, че някога ще можеш да го споделиш с другиго.
— Е, това може да почака. Между другото, колко от братята ти са останали?
— Четирима сме, освен ако наистина си убил Абсалос.
— Наистина го направих.
— Тогава от първоначалните девет са живи само трима: Ашателон, Уематол и аз. Ашателон и Уематол настояват да ни придружат до Пещерния свят. Всички искат да вземат участие в убийството.
— Колкото сме повече, толкова е по-весело — съгласи се Кикаха.
Но той си мислеше, че не може да се довери изцяло на двойниците, макар Кумас действително да изглеждаше по-различен от останалите. Червения Орк изглежда беше провел някои генни експерименти с двойниците си. А може би околната среда бе оказала далече по-силно влияние, отколкото следваше по теорията на Повелителите. Както и да е, щеше да ги държи под око, макар да усещаше, че те едва ли ще представляват някаква опасност, докато не се появи Червения Орк. Страхуваха се от баща си и имаха нужда от предводител, който изобщо да не се страхуваше от него. А после… после можеха да се нахвърлят върху него като чакали върху лъва, на който са помогнали по време на лова.
— Поне четирима от братята ми загинаха, когато баща ми ги изпрати на мисии, от които не биха могли да се завърнат — продължи Кумас. — Кентрит бе изпратен в света на Хрууз, без да подозира, че в раницата му е заложена адска машина. И ние не знаехме до момента, в който баща ми ми спомена за това. Смееше се като луд. А колко по-естествено би било да се очаква от него да бъде добър към нас, особено след онова, което е изживял от собствения си баща. Но не, няма такова нещо. Лос изглежда го е повредил до такава степен, че той намира удоволствие в измъчване на собствените си деца. Понякога си мисля, че ни е създал, за да може по своеобразен начин да се самоизтезава.
— Не те разбрах — прекъсна излиянията му Кикаха.
— Той се ненавижда, в това съм сигурен. Като наказва нас, всъщност наказва сам себе си. Да не би това да ти се струва абсурдно?
— Не, защо? Може и да е вярно. Но не мога да знам със сигурност. Вярно или погрешно, това заключение не може да промени нищо. Преглеждал ли си тази стая за записващи устройства, които той може да е оставил?
— Разбира се… Значи останахме аз, Ашателон и Уематол! Те двамата са точно онова, което баща ми винаги е искал да има: хора на действието. Специално аз съм неговото голямо разочарование, защото бях прекалено пасивен. А това той не може да го разбере. Та нали уж съм негов генетичен двойник. Защо не съм с неговия темперамент? Опитваше се някак да си го обясни, но…
Кикаха отново го прекъсна:
— Винаги ще можем да се върнем на тези въпроси по-късно. Макар че, ако не успеем да спрем баща ти в осъществяване на намеренията му — и то да го спрем веднъж и завинаги, — просто няма да има по-късно.
— Добре. В момента — ако ми е казал истината, а аз никога не съм сигурен в онова, което ми казва, — той се намира в Пещерния свят. Сигурно ще остане там за дълго. Съживяването на този свят няма да е лека задача. Следващата ни логична стъпка би следвало да е да го атакуваме докато е там. Първо, ако е възможно, трябва да изключим всички врати, без онази, която ще използваме за прехвърлянето. Съгласен ли си?
Кикаха кимна. През цялото време докато слушаше Кумас, той не можеше да отклони мислите си от Анана. Ами ако тя никога повече не го обикнеше? И точно в този момент една идея го прониза като стрела от светлина. Ако се окажеше осъществима, той щеше да я използва срещу Червения Орк.