— Кумас, чуй ме! — извика той възбудено. — Ще се справим с баща ти! Има един начин. Той се е погрижил да няма изненади, но едва ли е предвидил и това! Поне се надявам да му е убягнало. Ето какво трябва да направим, преди да заминем.
Около час по-късно Кумас напусна стаята, за да отиде при Анана. Кикаха ги наблюдаваше на екрана. Тя вече бе излязла от басейна и се беше облякла в полупрозрачна зелена рокля. Дългата й черна коса беше вдигната на кок. Четеше нещо на малък екран, седнала на скамейка сред цветята в градината. След малко вдигна поглед секунда по-късно пред нея се изправи Кумас. Той й подаде един куб, който двамата с Кикаха бяха приготвили. После размениха няколко думи и след това Кумас си тръгна. Свила вежди в недоумение тя остана да седи без да помръдва, разглеждайки куба.
Кумас се върна в стаята и Кикаха се обърна към него.
— Мислиш ли, че ще го прегледа? — попита той с надежда.
— А ти би ли устоял на изкушението? — сви рамене Кумас.
— Зависи дали той се е сетил да й нареди да не обръща внимание на каквито и да са било оскърбителни намеци по негов адрес. Ако е така, обзалагам се, че тя ще стана жертва на синдрома „Синята брада“! Ще постави куба в машината и ще включи екрана. Искрено се надявам да го направи!
— Какъв е този синдром… „Синята брада“?
Кикаха се засмя и отговори:
— Синята брада е бил злодей от земния фолклор. Женил се много пъти, но убил всичките си жени и ги окачвал да се изсушат в една заключена стая. Веднъж му се наложило да отпътува, така че обяснил на последната си съпруга, че може да използва ключа, който се налагало да й остави. Този ключ отключвал всяка врата в замъка. Но една от стаите в никакъв случай не бивало да се отключва. След това заминал… Любопитството се оказало прекалено силно и жена му нарушила забраната. След дълги душевни терзания, тя се предала. Отключила стаята, в която на куки висели предишните му жени. Ужасена се обадила на властите и това сложило край на Синята брада.
— И ние тоаните имаме подобна история — каза Кумас.
— Ако Червения Орк й е наредил да не вярва на нищо лошо за него, което биха могли да й кажат примерно синовете му, тя определено ще го направи. Но ако му е обещала… тогава не знам. Тя си мисли, че е на осемнайсет години. Онази Анана, която аз познавах, едва щеше да го изчака да замине, за да разбере какво точно е онова, което той се надява тя да не разбере. И все пак осемнайсетгодишната Анана може да е по-различна жена от другата.
— Ще разберем като се върнем — въздъхна Кумас. — Разбира се, ако сме живи да се върнем.
17
— И пак сме тук — радостно обяви Кикаха. — Обратно в страната на мъртвите.
Той и тримата двойници — „синовете“ — стояха в тунела, където той бе влязъл в света на Зейзел при първата си мисия. Но не се бяха прехвърлили тук направо от имението на Червения Орк. Първата стъпка — относително проста — бе да намерят врата за света на Манату Ворцион. Още преди да изпрати Кикаха на първото му пътешествие до света на Хрууз, Великата майка му бе казала, че отново залага капанът, с чиято помощ го бе отвлякла при нея. И му бе намекнала, че винаги може да се върне при нея по стария начин.
Когато се телепортира в света на Великата майка, групичката им попадна в гората, заобикаляща гигантското дърво, в което живееше тя. И отново както преди се появиха войните и ги съпроводиха. Последва серия от съвещания, след които те заминаха за вселената на Хрууз. Пристигнаха там в лишена от врати и прозорци стая, издълбана в една скала. Няколко минути по-късно вратата ги прехвърли нататък в затворническа килия. Тя се намираше в подземната крепост на Хрууз. Люспестият пришълец бе заложил отбивка във веригата от врати, която му позволяваше да слага под ключ всички пристигащи в неговия свят гости. Но специално те щяха да бъдат освободени от Ерик Клифтън веднага щом алармената система го уведомеше, че някой е пристигнал. Хрууз бе заминал за света на Зейзел, а Клифтън бе останал да надзирава вратите.
И действително англичанинът ги освободи след като се убеди, че Кикаха не е заложник на синовете на Червения Орк. Първо Кикаха му разказа за всичко случило се до момента, после Клифтън му съобщи новините за Хрууз.
— Най-малкото тръгна за натам — завърши разказа си той. — Смяташе да мине по твоя маршрут.
— Колко време измина оттогава?
— Десет дни. — Клифтън бе вдигнал поглед към тавана с тъжна физиономия. — Струва ми се, че трябваше да се върне още преди пет дни. Но може да се е опитал да съживи онзи свят. Не знаех, че е на път да загине, докато ти не ми каза, така че и той не би могъл да знае предварително.