— Намираме се на остров… или по-скоро на малко островче — каза Кикаха. — С обиколка по брега около една миля. И сега какво?
Хоризонтът беше равен. Възможно бе да има друг остров или по-голяма суша зад хоризонта, но също така бе възможно морето да се простира на хиляди мили преди вълните му да докоснат с милувката си друг бряг. Едва сега Кикаха разгледа по-подробно дърветата, които в началото бе приел за палмови. От клоните им висяха гроздове едри плодове, с формата на големи гроздови зърна. Ако не бяха отровни, храната нямаше да бъде проблем поне за известно време. Кой знае. От друга страна можеха да отрежат дърветата с лъчемета и да си построят сал от трупите. За нещастие не се виждаха лиани, с които да ги свържат заедно.
Замисълът на Повелителя, погрижил се жертвите му да попаднат в крайна сметка тук, бе те да умрат от глад.
Кикаха отново мина по целия бряг, свирейки непрестанно с Рога. След това продължи по свиваща се спирала, докато не се убеди, че мелодията е достигнала до всяка точка от островчето. Не забеляза никакви признаци на активираща се врата. Това можеше да означава само, че вратата пренесла ги тук, е еднопосочна. Повелителя я беше „заключил“ въпреки големия разход на енергия за поддържането й в това състояние, поради което подобна техника рядко се използваше. Както и поради това, че не бяха много Повелителите, разполагащи с това древно устройство.
— След известно време ключалката ще отслабне — изкоментира ситуацията им Анана, — и вратата отново ще стане проходима в двете посоки. Но мисля, че ние ще сме мъртви дотогава, освен ако не успеем да се прехвърлим на по-голяма част от сушата.
— И където едва ли ще разберем къде сме попаднали, освен ако не сме били тук преди.
Той използва лъчемета, за да отреже грозд плодове от близкото дърво. При удара от падането няколко от тях се счупиха. И макар да се намираха на поне четиридесет стъпки от тях, миризмата веднага ги удари в носа. Не беше никак приятна.
— Фу-у! Но тази воня не означава, че не стават за ядене.
Въпреки забележката никой не предложи пръв да ги опита. Сигурно щяха да го направят когато изгладнееха достатъчно. Междувременно извадиха оскъдните запаси храна от раниците си.
Настана вечерта на третия ден. Легнаха да спят както преди на брега. Стараеха се да се държат в района, където бяха дошли в този свят. Искаха да бъдат близко до вратата, когато и ако се реактивираше.
— Повелителя не само ни е затворил на този остров — отбеляза Кикаха. — Ами образно казано ни е сложил и в килия. Наистина започва да ми омръзва ролята на затворник.
— Защо не спиш? — попита Анана.
Изведнъж нощното небе бе озарено от ярка слънчева светлина. Те се измъкнаха от пясъчните си легла и Кикаха извика:
— Това е!
Двамата с Анана сграбчиха раниците и оръжията си. Три секунди по-късно стояха на познатата им тясна площадка и гледаха в пропастта под краката си.
След това попаднаха в пещера, през чийто вход струеше ярка слънчева светлина. Той вдигна Рога до устните си. Преди да успее да изсвири и една нота, се намираха на малка скала, издигаща се на няколко стъпки над морска повърхност. Той ахна, нарушавайки мелодията, а Анана извика. Към тях се носеше невъобразимо висока вълна. Само след секунди щеше да ги помете от скалата.
Но само миг преди основата на вълната до докосне ненадеждното им убежище, те се озоваха в една от многобройните стаи по веригата. За пореден път Кикаха се опита да изсвири с Рога и да активира врата, която да ги извади от веригата. Но не му остана време. Не успя и при следващите дванайсет телепортации, които ги пренесоха буквално като вихрушка през различни места.
Независимо харесваше ли им или не, те бяха попаднали в замайващ омагьосан кръг. Но когато за пореден път се озоваха в залата на върха на замъка в безлюдния град, той успя да изсвири и седмата нота. Миг по-късно се намираха в най-удивителното и неочаквано място, в което някога бяха попадали.
— Мисля че разчупихме кръга! — въздъхна Кикаха. — Чувала ли си някога за подобно място?
Анана поклати глава отрицателно. Личеше й че е поразена. Тя, която бе живяла толкова години и бе видяла толкова неща.
3
Покритият с люспи човек беше централната фигура в огромната стая.
Дали беше труп или се намираше в състояние на забавени жизнени функции можеше само да се гадае. Ясно бе обаче че е на сто или дори двеста хиляди години. Случайно попадналите в тази странна гробница Кикаха и Анана не разполагаха с начин да проверят автентичността му. Просто чувстваха, че гробницата е построена когато собствените им далечни предци още не са били родени. Атмосферата сякаш бе пропита с миризмата на безбройни хилядолетия.