— Нямам представа срещу какво се е изправил там — отвърна му тогава Кикаха. — Трябваше да ни поизчака. Може би е помислил, че с нас или без нас все ще се справи някак. Не знам.
— Изглеждаш ми изпълнен с подозрения — отбеляза Клифтън.
— Хрууз така и не ми доказа до някакъв начин, че може да му се вярва. От друга страна не ми е давал и повод да се усъмня в него. Изглежда много приятелски настроен, а и със сигурност има нужда от нас. Май беше по-правилно да кажа „имаше нужда от нас“. Може да се е случило нещо, след което вече да не сме му нужни. Но какво ли може да е намислил?
— Мрази ли хората?
— Мрази Повелителите. Нямаше да е естествено, ако не ги мразеше. Но да не забравяме, че той не е съвсем човек. Защо би трябвало да има нещо против леблабиите. Ние не сме му сторили нищо лошо.
— Но приличаме външно на Повелители — бе напомнил в онзи разговор Клифтън. — А омразата в никакъв случай не може да се причисли към рационалните неща.
— И все пак досега той не е показвал нищо друго освен приятелство към теб и мен. Трябва да е бил страшен актьор, за да скрие така умело някаква неприязън през цялото това време.
— Не знам, този въпрос ми се струва доста важен. Не бих му казал дори една укорна дума, ако му излизаше пяна на устата всеки път, когато проговори за тях. Но самоконтролът му е като излят от бронз. Това, само това, Кикаха, не ти ли се струва подозрително?
— Възможно е да се погледне и по този начин — бе се съгласил Кикаха. — Но поне засега не можем да направим нищо повече, за да сме сигурни. Ще действаме без него.
Час по-късно групата им беше вече в света на Зейзел, отправяйки се в неизвестността. Никой не знаеше какво може да ги очаква в мига, когато се прехвърлят. За щастие тунелът беше празен. И все пак имаше една съществена разлика от първото идване на Кикаха. Символите отново шестваха по стената на тунела.
— Някой е постигнал известен успех в съживяването на този каменен скелет — отбеляза той.
— Да се надяваме, че този някой не е Червения Орк — отвърна му Кумас.
За да се избегне всякаква възможност от сбъркването им с Червения Орк, което можеше да стане в кризисна ситуация, двойниците бяха сменили цвета на косата си на пурпурночервен. Носеха оранжеви ленти на челата си и светлосини раници.
— Фактът, че тези символи отново се движат, доказва, че или Червения Орк, или Хрууз е успял да пусне компютъра — каза Кикаха. — Нека да разберем кой точно.
Този път той нямаше намерение да предприема дълги и изтощителни пътувания из безкрайните тунели. Четиримата мъже бяха бяха взели със себе си от двореца на Червения Орк малки сгъваеми летателни апарати, тежки не повече от трийсет фунта. Приличаха повече на мотоциклети. Но кислородните бутилки, резервоарите с вода, сандъчето с хранителни припаси, малокалибрените бластери, монтирани върху корпуса, доста натоварваха малките двигатели.
Апаратите се движеха с около трийсет мили в час. Но из тесните тунели и това им се струваше прекалено бързо.
През очилата за нощно виждане инфрачервената светлина правеше тунелите още по-призрачни, отколкото под видимата за невъоръженото око светлина.
Стигнаха до познатото му разклонение за по-малко от час. Кикаха вдигна предупредително ръка и спря.
— Какво, по дяволите, е това?
Входът за левия тунел бе блокиран с единствен каменен блок. Символите свършваха тук. Но тези върху дясната стена продължаваха и в десния тунел.
Той слезе, за да разгледа отблизо какво се бе случило. Скалата бе гладка и в нея се забелязваха малки фосфоресциращи късчета. Тя се сливаше с околните стени така, сякаш бе застинала от лавата заедно с тях. Или като че ли бе използван специален инструмент за заварка на камъни.
Извади от раницата си квадратна кутийка, в която имаше уред за измерване дебелината на преграда. Притисна я върху повърхността на скалата, изчака индикацията да се успокои и отбеляза:
— Трийсет стъпки камък. След това има празно пространство… предполагам тунелът просто си продължава. Някой се е погрижил да ни накара да отидем натам, накъдето на него му се иска.
От малкия приемник под челюстта му се дочу тъничкият глас на Кумас:
— Надявам се това да е Хрууз.
— И аз. Нищо друго не ни остава, освен да тръгнем по пътя, така старателно подготвен за нас. Оттук нататък аз и ти, Кумас, ще се придвижваме максимално близо до тавана. Ашателон и Уематол, вие продължавате да летите само няколко пръста над пода и на не повече от десет крачки зад нас. Това ще ни даде възможност да използваме цялата си огнева мощ, без да се изпозастреляме.