— За известно време ще продължим с маските.
Не виждаха нито отсрещните стени, нито тавана — толкова необятна бе тази пещера. Но добре виждаха странните растения — някои с височината на дървета, — които израстваха от пода.
— Червения Орк ни дебне някъде тук — убедено заяви Кумас.
— Ако не той, някой друг — съгласи се Кикаха.
— Ти влизаш първи — каза Кумас.
— Разбира се — високо отговори Кикаха. — Ако бях чакал някой от вас да ни поведе, щяхме да си умрем от глад, без да помръднем!
— Никой не може да ме нарече страхливец! — сопна се Ашателон.
И преди Кикаха да му попречи, той се стрелна през отвора. Но не намали скоростта си веднага. Вместо това ускори до максимума от около петдесет мили в час. Носът на летателния му апарат се вдигна. Миг по-късно изчезна от погледите им. Почти веднага отново се появи и увисна, насочил нос към тях, на няколко пръста над пода и на десет стъпки от отвора към пещерата.
— Сега може би си по-наясно кой е страхливецът! — изръмжа той.
Думите му отекнаха от далечните стени.
Кикаха също навлезе в пещерата. Огледа се. Зеленикави лишеи покриваха по-голямата част от стената зад него. По някакъв начин растенията отново се бяха върнали към живота. А може би в тази пещера те никога не бяха умирали. Най-близките стени отстояха поне на две мили, а таванът се извисяваше най-малко на сто стъпки над главите им. Отсрещният край бе толкова далеко, че перспективата го свиваше в точка. Символите тържествено маршируваха по двете стени и се смаляваха, отдалечавайки се от тях.
Двамата тоани се присъединиха към него.
— Тук няма никой — каза Кумас. В гласа му прозвуча нескривано облекчение.
— И все пак някой помогна на онова колело да се изтърколи в стената — напомни им Кикаха. — Да вървим.
Той премести крак, за да натисне педала за ускоряване. В този момент усети влажни капки по кожата си и почувства фина мъгла да ги обгръща.
Когато се свести, намираше се в единична квадратна клетка, направена от здрави пръти. И горната й стена представляваше решетка, така че можеше да вижда през нея тавана на пещерата. Не бе изключено тази пещера да е друга. Бавно се изправи на крака и едва сега установи, че е босоног. Нещо повече — беше гол и дрехите му никъде не се виждаха. За под клетката имаше метална плоча. В единия ъгъл имаше купчина одеяла, във втория се виждаше метална кутия с неизвестно предназначение, а третия ъгъл бе монтирана трета кутия, чието предназначение веднага ставаше ясно, благодарение на отвора за тоалетни нужди върху горния й капак. Вниманието му бе привлечено от оранжев кръг с диаметър три стъпки, нарисуван в центъра на металния под.
Имаше и други клетки, разположени далече една от друга и подредени по окръжност. Бяха шест на брой, включително неговата. Всички бяха заети. Но само в една, затворникът не бе от рода на Homo Sapiens.
— Хрууз! — изграчи той. Хвана се за решетките от вътрешната им страна. За миг почувства слабост и замайване. Въпреки кислородните маски, той и тоаните бяха упоени. Газът сигурно бе свършил мръсната си работа, прониквайки през кожата им.
— Трябва да ни е атакувал през малки дупчици в стената зад нас — измърмори на себе си Кикаха. — Няма значение. Важното е къде сме в момента!
Но не Червения Орк стоеше зад всичко това. Сам той седеше в клетката непосредствено срещу тази на Кикаха. Също като останалите и той бе напълно гол. Притискаше лице върху собствената си решетка и се усмихваше на най-големия си противник. Не беше ясно дали наистина изпитва удоволствие от това, че поне и другите са заловени. А може би се радваше на някаква само нему известна тайна? Държеше се сякаш той ги бе подмамил в капана и сега се представяше за сполетян от тяхната съдба. Защо ли би му хрумнало да прави такова нещо? Само времето щеше да разкрие пълната истина.
Тримата двойници на Червения Орк също бяха в отделни клетки.
— Е, свърши се с хвалбите ти, Кикаха! — извика Уематол и се изплю през решетките.
Кикаха не му обърна внимание. Готвеше се да се обърне към Хрууз, когато някакво създание?, нещо?, получовек? се появи незнайно откъде и с достойнство се отправи към центъра на кръга, по чиято периферия се намираха те. Само секунда преди това го нямаше. Откъде ли бе дошло? Сигурно се бе телепортирало.
Макар никога преди да не го бе виждал, Кикаха веднага се досети, че това е нещото, което той бе сметнал за мъртво.
— Дингстет! — изтръгна се от устните му.
Създанието се обърна към Кикаха и изговори:
— Нет трут — което на тоански означаваше „Това съм аз“. В устата му проблеснаха диаманти вместо зъби.